Коментари и бележки
.................................................................................................
Списък на използваната литература..............................................................................
ПОСВЕЩАВА СЕ НА ВСИЧКИ УЧЕНИ-УФОЛОЗИ, ПАДНАЛИ В БОРБАТА.
Тази книга е плод на дейността
и размислите на много хора, така да се каже, колективен труд.
Но това е малко необичаен колективен труд. Някои от авторите, участвали в създаването
на книгата са непосредствени герои, а някои дори и не са подозирали за това.
Трябва да кажем, че всички участници в свършената работа са единомишленици, всеки от
тях има собсвено мнение по разглеждания проблем, много пъти противоположно на всички останали
мнения взети заедно, но те всички са намерили своето място на страниците на тази книга,
правейки я жива и допълвайки се един друг.
На някой от читателите може да му се стори, че след като прочете книгата няма да разбере отговора
на главния въпрос - съществуват ли НЛО по света или не.
НО работата не е в това. За някого тези "летящи чинии" съществуват, за друг - не, двете теории
днес е трудно да бъдат доказани, също като теорията дали съществува или не Бог.
Всеки вярва в това, което иска. Всички автори на тази книга в по-голяма степен не вярват
в извънземния произход на НЛО, нито в окултното, но практически всички те смятат,
че психологическия аспект на реално съществуващия феномен не трябва да се разглежда
като връзка с най-големите достижения на човешката цивилизация - политическата борба,
борбата за власт, борбата за финансово благополучие, което тази власт може да осигури,
и само тази борба е в състояние да създаде такива чудовища, за които според нас няма да могат
да разкажат истината дори и всезнаещите уфоложи.
"...Ще повторя своите уверения към Вас,
че искрено желая и съм уверен, че това е желанието на народа на Съединените Щати,
че народите на Съветския Съюз и Съединените Щати да работят заедно за въстановяването
и поддържането на мира. Аз съм уверен, че общите интереси на нашите две страни
по съхраняването на мира са по-висши от разногрласията между нас."
От писмо на Труман до Сталин
19 декември 1945 година.
СЛЕДИТЕ ВОДЯТ КЪМ ШЕСТИЯ КОНТИНЕНТ
......
... "Да се борим" с такова масово явление като НЛО е просто безмислено
и дори глупаво - със същия успех на всеки ъгъл може да викаме за това, че Бог няма.
Също не по-малко сериозно изучавайки историята на самата Уфология, може просто
да се натъкнем на достатъчно любопитни неща, които могат да доведат до разкриване на тайни в тази насока,
но които никога не се афишират в световния печат.
Та нали уфология, не примерно като много други науки и повечето псевдо науки, със свой собствен предмет
за изучаване, колкото и странно да говорим сега,
няма, и в това тя прилича истинско митотворчество.
Да смятаме обектите за изследване
за някакви съвършенно неуловими дори и за човешкото въображение НЛО повече или по-малко
за сериозния изследовател би било просто неразумно.(*30)
В по-голяма степен работата тук се състои в нещо съвсем друго.
В търсене на това ДРУГО на нас ни предстои да се решим на своеобразен исторически
експеримент и да проверим, къде в края на краищата може да ни заведе
цялата тази уфология.
...Всякакви версии, обясняващи масираното
появяване на НЛО именно в Америка и именно започвайки от 1947 година
остават така и само версии, не подкрепени от сериозни основания.
Разбира се можем да приемем която и да е хипотеза, че военните на САЩ
са сключили договор с извънземните, с надеждата да измъкнат от тях дори и малка техническа информация
за създаване на супер оръжие против антихристите болшевики...
Но тогава се налага тази хипотеза да се приложи и към отношението на Една Шеста Част от Сушата,
т.е. - СССР, да не говорим и за останалите страни на света, а това само по себе си
вече предопределя неминуемата възможност за тотален заговор не толкова против другите страни,
колкото против собствените си народи.
Хипотезата се руши пред очите ни, както и следващата, открито тръбяща за същите тези "летящи дискове"
все същите военни, от същия този народ... само че, без ЗАГОВОР на правителството с извънземните,
а както се казва, заради мира в целия свят, за да има
"...глобално спокойствие на световната управляваща върхушка,
без значение на идеологическите и религиозни
разногласия, така както всяка идеология и религия - това в края на краищата
е само отличен начин да пиеш сок с основната маса от населението на земното кълбо,
не изпитвайки при това никакви материални или морални неудобства".
Р. Солц "История на митологията"
И тук отново възникват въпроси,
и отново на тях не се намират разумни отговори,
ако не броим отговорите на уфолозите-разобличители.
На много уфолози навярно е известно, че "героят на Америка"
Кенет Арнолд далеч не е първият от американците, който е наблюдавал "летяща чиния"
в цялата и красота и действие.
В началото на 60-те години стават достояние на уфолозите извадки от дневкика на американския полярен
изследовател Ричард Бърд, който в самото начало на 1947 година оглавил мащабна експедиция към източните
брегове на Антакртида. И ето, такива знаещи хора твърдят, че в този същия дневкик, само че в друга,
засекретена част, Бърд заявява, че по време на един от своите разузнавателни полети над ледената пустиня на
Шестия Континент са го принудили да се приземи... странни летателни апарати,
"...приличащи, - цитирам от книгата на английския уфолог Уинстън Фламел, - на ПЛОСКИ БРИТАНСКИ КАСКИ!"
Това, което описва адмирал Ричард Бърд, просто ми е неудобно да го повтарям, защото
на това няма да повярват дори и децата. Макар във всеки случай да става ясно, че дори от
дългия списък на "наблюдения" изключим някои "недоразумения", случили се на 25 февруари над
Лос Анжелис ("Бой над Лос Анжелис"), то хронологията на "сигурно наблюдение на НЛО" е проста, като сварено яйце
- първи от американците КЛСИЧЕСКА "летяща чиния" е видял именно адмирал Ричард Бърд, и това е станало
не над Америка, а именно над Шестия Континент.
Ето с това произшествие трябва и да
започват всички разкази за историята на НЛО!
ЕКСПЕДИЦИЯТА НА АДМИРАЛ БЪРД
Предисторията започва още, така да се каже в "доисторическите" времена.
Много знаещи специалисти твърдят, че тук пряко са замесени някакви "древни висши култове"
- с една дума магия, окултизъм и хиромантия.
По "земните" изследователи започват датирането от по-късни дати, и именно в годиние около 1945-та,
когато капитаните на две пристигнали в аржентинско пристанище немски подводници
съобщили на "приелите" ги американски спец служби, че в края на войната те като че ли
изпълнявали някакви специални курсове по снабдяване на немската Шангри-Лa
(*31) - тайнствена нацистка база в Антарктида.
Американското военно ръководство възприело тази информация дотолкова сериозно,
че решило да започне търсене на тази база, която самите немци наричали "Нова Швабия"
(*32), цял флот начело с най-компетентния техен полярен изследовател -
контра-адмирал Ричард Бърд.
Това била четвъртата антарктическа експедиция на прославения адмирал, но за разлика от първите три
тази била изцяло финансирана от ВМС на САЩ, което и предопределило абсолютната секретност на нейните цели
и резултати!
В състава на експедицията влизал ескортния самолетоносач "Казабланка",
преработен от бързоходен транспорт, но който били базирани 18 самолета и 7 хеликоптера
(хеликоптерите няма да сгрешим ако кажем - съвсем несъвършенни летателни апарати
с ограничен радиус на действие и крайно ниска живучест),
а също така още 12 кораба, но които се помещавали повече от 4000 човека.
Цялата операция била под кодовота наименование - "Голям скок"("High Jump"),
което по замисъла на адмирала трябвало да символизира последния, завършващ удар по
недоунищожения Трети райх в ледовете на Антарктида...
(Официално за тази експедиция на английски може да се прочете на този адрес)
И така, 4-тата експедиция на адмирал Бърд,
прикривана от толкова внушителна военна флота, за обикновена цивилна експедиция,
пристигнала на бреговете на Антарктида на 1 февруари 1947 година в района на Земя Кралица Мод
и се заела с детайлно изучаване на крайбрежната територия.
За един месец били направени около 50 хиляди снимки, по-точно 49563
(данните са взети от геофизичния ежегодник "Брукер Каст", Чикаго).
Със снимки от въздуха била обхваната 60% от територията интересуваща Бърд,
изседователите открили и нанесли на картата няколко по-рано неизвестни планински плата и основали
полярна станция. Но след известно време изведнъж работата била прекратена
и експедицията се завърнала спешно в Америка.
Дълги години никой нямал абсолютно никаква представа за истинските причини
за спешното "бягство" на Ричард Бърд от Антарктида,
още повече, никой в света дори и не подозирал тогава за това, че в самото начало
на март 1947 година на експедицията се наложило да встъпи в бой с истински противник,
присъствието на който, в зоната на изследвания, като че ли никак не била очаквана.
От момента на своето завръщане в САЩ, експедицията била
покрита от такава пълна секретна завеса, каквато не е имала нито една научна експедиция
от подобен род, но някои по-упорити журналисти все пак успели да разберат, че ескадрата
на Бърд се завърнала не съвсем в пълен състав - на бреговете на Антарктида
тя загубила минимум един кораб, 13 самолета и около 40 човека от наличния състав...
С една дума, сензация!
Е ето тази същата сензация, най-подробно
била "редактирана" и заела своето законно място на страниците на белгийското
научно-популярно списание "Фрей"(*33),
а след това била препечатана от западногерманското "Деместиш" и получила нов живот в
западногерманския "Бризант"(*34). Някой си Карел Лагерфелд
съобщавал на обществеността за това, че завръщайки се от Антарктида, адмирал Бърд
давал дълги обяснения на секретни заседания пред президентската спецкомисия във Вашингтон,
и нейноро резюме било следното:
корабите и самолетите на Четвъртата антарктическа експедиция били подлжени на нападение...
от странни "летящи чинии", които "...излизали изпод водата, и движейки се с огромна скорост
нанесли значителни щети на експедицията".
Според самия адмирал Бърд,
тези удивителни летателни апарати навярно били произведени в замаскирани авиационни нацистки заводи
във вътрешността на антарктическия лед, конструкторите на които били усвоили
някаква неизвестна енергия, използвана в двигателите на тези апарати...
Покрай всичко казано Бърд заявил пред високопоставени лица следното:
"Необходимо е САЩ колкото може по-бързо
да предприеме защитна акция срещу изтребителите на противника, извършващи полети от полярните райони.
В случай на нова война, Америка може да бъде подложена на атака от враг,
притежаващ способността да лети от единия полюс до другия с невероятна скорост!"
И така, виждаме, че "летящите чинии"
са се появили най-напред именно в Антарктида, и тук някои документи, изобщо нямащи нищо общо с
проблема НЛО, обръщат внимание на факта, че точно по същото време, когато корабите на адмирал
Бърд хвърлили котва в морето на Лазарев, край бреговете на обледенената Земя Кралица Мод, там вече
се намирали съветските военни кораби!
...Във всички родни отечествени енциклопедии
и справочници се пише за това, че капиталистическите страни започнали да делят
помежду си Антарктида, много преди втората световна война. Доколко е било успешно,
може да се съди от факта, че съветското правителство, насочило се според британците
и норвежците в "изучаване" на южните дополярни ширини, направило през януари 1939 година
официален протест пред представители на тези страни във връзка с това, че техните
антарктически експедиции "...се занимавали с неправомерно разделяне на части от земята,
открита от руските изследователи и мореплаватели"...
По времето, когато британците и ночрежците били заети с битките във втората световна война,
и не им е било до Антарктида, подобни ноти били отправени към САЩ и Япония
Новия обрат на разрушителната война,
обхванал бързо половината свят, прекратил на време тези спорове.
Но само временно. Половин година след приключването на бойните действия в Тихия океан
в ръцете на съветските военни се оказали най-подробни данни, снимки от самолет на цялото крайбрежие
на Земя Кралица Мод, започвайки от нос на Тюлените и завършващи в залива Лютцов-Холм -
а това е ни повече ни по-малко от 3500 километра в права линия!
Някои информирани и до днес заявяват, че тези данни руснаците чисто и просто са
ги отнели след войната от немците, които както знаем, в година преди полската военна кампания 1939
година осъществили вде широко мащабни антарктически експедиции.
Руснаците и на оричали това, но да делят това което са спечелили
с други заинтересовани твърдо отказали, позовавайки се на "национали интереси".
След спешното "бягство" на експедицията на Бърд, разчетена за не по-малко от 8 месечно пребиваване
в суровите условия на малките ширини, и взетите всякакви свръх мерки, Америка спешно започнала
неофициални преговори с правителствата на Аржентина, Чили, Норвегия, Австралия,
Нова Зеландия, Великобритания и Франция.
Успоредно с това, в самите щати започнала внимателна, но упорита кампания в пресата.
В едно от централните американски списания - "Форин Афферс"/рус./,
бившия съветник-посланник на САЩ в СССР Джордж Кенън,
скоро преди това екстренно напуснал Москва "за консултации със своето правителство",
публикувал статия, в което съвсем недвусмислено изказал своята идея за
"необходимостта от бързо организиране на ответни мерки срещу неизмеримо
големите амбиции на Съветите, които след успешното приключване на войната с Германия и Япония
бързали да се възползват от своите военни и политически победи за насаждане на вредните
идеи на комунизма не само в Източна Европа и Китай, но и в...далечната Антарктида!
В отговор на това заявление, като носещо характера на
официалната политика на Белия дом, Сталин обнародвал свой собствен меморандум за
политическия режим в Антарктида, където в достатъчно рязка форма се изразил за намеренията
на управляващата върхушка на САЩ "...да лишат Съюза на Съветските Социалистически Републики
от своето законно право, основаващо се на откритията направени в тази част
на света руски мореплаватели, направени още в началото на 19 век..."
Едновременно с това били предприети и някои други мерки, символизиращи протеста на
неудобния за политиката на американците по отношение на Антарктида Сталин.
Можем да съдим за свойствата и резултатите от тези мерки от факта,
че след известно време държавния секретар на Труман - Джеймс Бърнс, изказващ се винаги,
както е известно, за най-сурови санкции срещу СССР, неочаквано за всички излязъл
предсрочно в оставка, явно принуден за това от Труман.
Последните му думи на държавния пост били следните:
"Оказва се, че е невъзможно
да проклетите руснаци да бъдат изплашени. По този въпрос (има се предвид Антарктида)
те победиха".
Шумотевицата около Шестия Континент
бързо затихнала след като СССР подкрепили Аржентина и Франция.
Труман, размисляйки над баланса на силите в този регион, с нежелание изразил желение за участие
на представител на Сталин на международната конференция за Антарктида,
която се предвиждало да се проведе във Вашингтон, но подчертал, че ако
договора за равноправно присъствие на всички заинтересовани страни бъде подписан,
то той непременно трябва да включва в себе си и такава важна точка като разоръжаването на Антарктида
и забрана за всякакви военни действия на нейна територия
включващо съхраняване на оръжие в антарктически бази, в това число и атомно,
и добиването на ресурси, необходими за създаване на каквито
и да било оръжия трябва също да бъде забранена...
При това, всички предварителни договорки
са лицевата страна на медала, а има и обратна.
Завръщайки се към неуспешната експедиция на адмирал Бъдр, следва да се отбележи,
че още през януари 1947 година във водите на морето на Лазарев
напълно официално присъствал съветския научно- изследователски кораб,
собственост на министерството на отбраната разбира се, с името "Слава".
При това на разположение на някои изследователи се оказали документи,
достатъчно красноречиво свидетелстващи за това, че в тези сурови за съдбата на
човечеството години, край бреговете на Земя Кралица Мод, е обикаляла не само "Слава".
Изучавайки получената информация и свързвайки я с данните появили се в свободната преса
по различно време истории, ние напълно резонно можем да предположим, че на ескадрата на
адмирал Ричард Бърд е противостоял прекрасно снабдения и ръководен от
компетентни полярни адмирали... Антарктически флот на ВМС на СССР!
"ЛЕТЯЩИТЕ ХОЛАНДЦИ" НА СЪВЕТСКИТЕ ВМС
Колкото и да е странно,
но до скоро като че ли никой не обръщаше внимание на този факт, че в съветската преса
практически не се обръщаше внимание на покоряването на антарктида от нашите съотечественици
в 40-те и началото на 50-те години. Количеството и качеството на конкретните документи в същия дух,
достъпни за широката пубилка не са особено разнообразни.
Цялата информация по този повод се изчерпвала с общи фрази от типа на:
"Антарктида - страна пингвини и вечен лед, тя непременно трябва да бъде изучавана и откривана,
за да се разберат геофизичните процеси, произхождащи в други краища на земното кълбо",
повече приличащи на лозунги, отколкото на съобщения.
За успехите на чудите държави по върпосите на изучаването на "страната на пингвините"
се пишело така, ктао че ли това били в по-малка степен мерки предпритеи от ЦРУ или
Пентагона, в най-добрия случай нито един заинтересован
специалист-ентусиаст, не закрилян от височайше доверие,
не се добрал до изчерпателни сведения от пресата.
При това в архивите на западните спецслужби,
с които "работили" по това време много съветски и полски шпиони,
и които вече в наше време са пожелали да напишат свои собствени мемоари,
били открити документи, хвърлящи светлина на някои моменти от първата официална
(по-скоро полуофициална, замаскирана като изучаваща обстановката в Антарктида)
съветска антарктическа експедиция 1946-47 година, пребивавала край бреговете на
Земя Кралица Мод на кораба "Слава". На яве неочаквано се появили такива известни фамилии
като: Папанин, Кренкел, Фьодоров, Водопянов, Мазурук, Каманини, Ляпидевский - при това
първия от тази седморка бил контра-адмирал (почти като маршал!), а последните
четирима били пълни генерали, при това не какви да са ("придворни", така да се каже),
а прославили се с конкретни дела и обичани от целия съветски народ полярни летци
(*35).
Официалната хроника твърди, че
първите съветски антарктически станции били създадени в началото на 50-те години,
но ЦРУ е разполагало със съвсем други данни, които по някаква причин не са разсекретени и до днес.
И нека уфолозите от целия свят да твърдят в един глас за това, че контра-адмирал Ричард Бърд през
1947 е понесъл съществени загуби от някакви си тайнствени
"летящи дискове", създадени от нацистите
с технология на митичните извънземни,
но ние имаме основание да смятаме, че на американските самолети са дали отпор точно такива
като техните самолети, създадени по тези същите американски технологии!
Но за това - малко по-късно.
Изучавайки някои моменти от историята
на родния военно-морски флот, в определен момент можем да се сблъскаме с
достатъчно интересни неща, касаещи някои кораби на съветските ВМС,
в частност - Тихоокенасия флот, които макар и да се водили към състава на същия
този флот, от началото на 1945 година се появявали толкова рядко във водите на "метрополията",
че възникнал напълно закономерния въпрос за местата на тяхното базиране.
Първи този въпрос повдигнал "на масата" известния писател-маринист от Севастопол Аркадий Затец
през 1996 в алманаха "Корабостроенето в СССР".
Ставало дума за три ескадрени миноносци проект 45 - "Високий", Важний" и "Внушителний".
Есминците били построени през 1945 година с помощта на трофейни тохнологии,
използвани от японците при проектирането на техните есминци "Фубуки",
предназначени за плаване в суровите условия на северните и арктически морета.
"...Над много факти от съвсем краткия живот на тези кораби,
- пише Затец, вече повече от половин век стои непробиваема завеса на мълчание.
Никой от запознатите с историията на родния ни флот и никой от известните колекционери
на военно-морски снимки няма нито една (!) снимка или схема, къде тези кораби са били
изобразени в пълно снаряжение. Още повече, в Централния Държавен Архив(ЦДА) на ВМФ
няма никакви документи (например акта за изключването им от състава на флота),
потвърждаващи самия факт на преминаване на службата. А покрай това и в родната,
и в чуждестранната военно-морска литература (както общодостъпната, популярна, така и официалната)
се споменава за зачислението на тези кораби в състава на Тихоокеанския флот...
Есминците от проект 45, получили в последствие
имената "Високий", Важний" и "Внушителний", били построени в Комсомолск на Амур
в завод 199, довършени и преминали изпитания в завод 202 във Владивосток.
Към бойния състав на флота постъпиили през януари-юни 1945 година,
но в бойните действия срещу Япония (август същата година) не взели никакво участие.
През декември 1945 година трите кораба извършили кратки визити в Циндао и Чифу (Китай)...
А по-нататък започват странни загадки.
По откъслечни данни (нуждаещи се от безусловна проверка)
успя да се изясни следното.
През февруари 1945 година в завод 202 била започната работа по преоборудването на три нови есминеца
съгласно проект 45-бис - усилване на корпуса и монтаж на допълнително оборудване за плаване
в трудните условия на високите ширини.
На есминеца "Високий" се наложило преработка на килевата конструкция с цел осигуряване на
повишяна устойчивост, на "Важний" били демонтирани носовите кули и вместо тях
монтирали хангар за четири хидросамолета и катапулт. Има версия
(също нуждаеща се от проверка), че есминеца "Внушителний" по време на изпитания
на трофейния немски ракетен комплекс КР-1(корабна ракета) е потопил опитна мишена
- бивш трофеен японски есминец "Сузуки" от типа "Фубуки".
Отново по непотвърдени данни през юни 1946 година трите есминеца преминали малък ремонт,
но вече на другия край на света - в аржентинската военно-морска база Рио-Гранде на Огнена Земя.
След което, един от есминците с ескорт от подводна лодка(много изследователи смятат,
че това е била К-103 под командването на знаменития "подводен ас на Северния флот"
А.Г.Черкасов) като че ли били забелязани край бреговете на френския остров Кергелен/рус./,
разположен в южната част на Йндийския океан...
Около дейността на тези три есминеца
имало и до сега има най-разнообразни слухове,
като между другото, тези слухове са останали само слухеве.
Как може да се проследи от средата на 1945 година всичко свързано с историята
на дивизиона "летящи холандци" е неточно, размито и неопредлено...
Няма нито едно достоверно изображение на нито един от тези кораби,
макар всички те да били базирани във Владивосток, където през всичките тези години
е намало липса на желаещи да запечатат корабите на лента, още по-повече,
че реалистични изображения на "Високий", Важний" и "Внушителний" ние нямаме.
В противовес на този факт, може да посочим за пример есминците от проект 46-бис
(модернизиран вариант на проект 45) "Стойкий" и "Смелий", които
били в строеж и зачислени в състава на Тихоокеанския флот практически едновременно
с есминците от проект 45-бис, а скоро след това били и фотографирани под различни ъгли,
а и цялата документация за тях е съхранена... А по проекта 45-бис - пълно
мълчание и неизвестност. Като че ли в средата на 1945 година тези кораби не са и съществували.
Единствено в 5 списания "История на ВМС" до 1993 година прилично добра статия на
Г.А.Барсов, посветена на следвоенните проекти на отечествените ни есминци, в три реда
(отново размито) се споменава за загадъчната триоца...
"Ние се надяваме, че има още живи ветерани
или хора, работили на тях по време на преоборудването и модернизирането им в завода
във Владивосток. А е възможно и някой от запознатите и любителите на историята на флота
да може да съобщи нещо допълнително за съдбата на есминците, за да се отвори завесата на мълчание,
която ни навежда на размисли, че съществуването на тази завеса не е случайно..."
От момента на появяването на тази статия са минали
вече пет години, но Аркадий Затец не е получил нито едно послание, въпреки очакванията,
с помощта на което той се надявал да разбули тайната завеса над тези "летящи холандци",
както се изразил той, от нашия боенно-морски флот.
Но в своята статия той премълчал главното - както сам признал при срещата с друг запознат
с историята на отечествения флот - Владимир Рибинин(автор на антологията "Руските
и съветските ВМС в бойни действия"), че отдавна бил осенен от идеята да подходи
към този проблем от съвсем друга страна: да започне с изучаването на тъй наречената
"антарктическа програма" на ръководството на СССР, която започнала да се осъществява
веднага след края на Втората Световна война.
Когато Рибин показал на Затец някои документи, засягащи секретните операции на сталинския флот,
той се съгласил с него, че напълно възможно било трите есминеца да са влизали
в състава на така наречения 5-ти флот на ВМС на СССР - Антарктическия.
И по-добра кандидатура за поста командващ този флот от контра-адмирал (два пъти
Герой на Съветския Съюз, доктор на геофизичните науки, члена на ЦРК партията)
Иван Дмитриевич Папанин съобразителния Сталин просто не би могъл да намери...
СТАНЦИЯ "НОВОЛАЗАРЕВСКА"
Няма да се спираме на биографията на този известен (легендарен)
съветски полярен изследовател, а ще обърнем внимание на следния немаловажен факт, че всички лица,
фигуриращи в секретните документи от интересуващата ни неофициална съветска (сталинска)
експедиция през 1946-47 година, получили своите генералски пагони именно
в 1946 година, точно преди началото на трансокеанския поход към Южния полюс
(изключение бил Водопянов, който бил разжалван от генереласки чин още през 41-ва година
заради фактическия провал на стратегическата бомбардировка над Берлин, но получил
обратно всичко след пет години) - това само подчертава важността на тази експедиция лично
за Сталин. Какво е било необходимо на Сталин в далечната Антарктида в първите години
след войната - това е друг въпрос, към изучаването на който скоро ще пристъпим,
но навярно тези нужди били не по-малко значителни, отколкото на американския президент Труман,
изпратил на аналогичен поход своя собствен полярен вълк - контра-адмирал Ричард Бърд.
Ако някой иска да вярва, че американския флот е претърпял по време на похода
поражение от някакви си "неизвестни сили", то по-просто е да предположим, че
тези "неизвестни сили" са били именно военно морските сили на Папанин.
Общоизвестно е, че научно-изследователската станция Лазарев
на брега на Земя Кралица Мод била основана от нашите полярници през 1951 година,
но това е само официалната гледна точка. А да знаят истината, дълги години, малко хора
са имали право.
През 1951 година Папанин се намирал вече в Москва, където му била връчена важна
правителствена награда за конкретно неизвестно каква заслуга,
и почетен и отговорен пост като началник на един от отделите на Академията на Науките на СССР
- отдела за Морски експедиционна работа, а тази длъжност, между другото, била много по-важна
от тази, която той заемал до 1946 година, като началник на Главсерморпъти: може да се разбере,
че с новото поприще на Иван Дмитриевич се представяла отлична възможност да се
докосне до всички разузнавателни управления в света - под негово ръководство се оказало
практически цялато военно-марско разузнаване на СССР.
Такава длъжност можело да бъде "купена" само с такива заслуги
пред "партията и народа", с каквито малко биха се похвалили - маршал Жуков, например.
Но Папанин, за разлика от легендарния маршал, не бил инто ден на предната линия,
макар да се числил към въоръжените сили като адмирал.
Между другото му се наложило да спечели единственото в историята сражение между
ВМС на СССР и ВМС на САЩ в самото начало на "Студената война".
И това се случило именно в първите дни на март 1947 година на 70-тия паралел, в близост
до тайно основаната съветска военно-морска база, която в последствие получила името "Лазаревска"
и във всички справочници по света е обозначена като "научно-излседователска"...
Преди осем години в издателството "Хидромет"
излезли спомените на някой си Владимир Кузнецов, един от членовете на първата
съветска антарктическа инспекция под егидата на "Госкомгидромета СССР"/рус./,
извършил през 1990 година инспекционен рейд по всички научно-изследователски
антарктически станции с цел проверка на изпълнението на седмия Междунарден
Договор за Антарктида. В главата, описваща посещението на съветската станция
Новолазаревска(бившата Лазаревска) има следните редове:
"...Оазиса на Ширмахер, къде се намира
Новолазаревска - тясна върволица обледенени възвишения, приличащи на камилски гърбици.
А в низините между тях - многобройни малки езера, отразяващи в слънчев ден
безкрайното на пръв поглед антарктическо небе.
Мисля, че Новолазаревска е най-уютната и най-оживената от всички наши станции в Антарктида.
Здравите каменни постройки на бетонни основи, живописно раположени
върху кафеви хулмове радват окото със своите фантастични цветове.
В къщите е много топло. Освен от дизелите, енергия се добива и от многобройни
вятърни генератори на ел.ток. Тук има около 40 зимуващи, лятото до хиляда и повече,
Много от тях със семействата си. Станцията има прекрасно летище - най-старото
в Антарктида и единствено имащо писти, с метално покритие и бетонни хангари.
На каменист хълм, разположен между две особено големи езера се намира гробището на полярниците.
Отдавна отписания всъдеход "Пингвин" закаран от механиците на върха на хълма,
е станал паметник, който даже са изобразили на пощенска марка.
Изкачих се на хълма. По тържественост гробището не отстъпва на повечето знаменити гробища в света,
Новодевическо например или дори на Арлингтън. С удивление гледам гроба на летеца Чилингаров,
отлятия бетонен постамент и четири лопатния винт,
и датата на погребението му: 1 март 1947 година.
Но моите запитвания остават без отговори - днешните ръководители
на Новолазаревска си нямат и представа за дейността на станцията в онази далечна година.
А това, както изглежда е вече работа на историците..."
Кузнецов, несъмнено се оказал прав - това е работа
на историците. Но неговата книга излезе преди повече от десет години,
а никой от тези същите историци така и не се е потрудил да обясни на света,
КАКВО ТОЧНО е правил в самото начало на 1947 година в антарктида четири лопатния винт,
"принадлежащ явно на съветски самолет".
Както стана известно в последствие, винта, "принадлежащ явно на съветски самолет", бил произведен
от американската фирма "Бел".
В последствие се изясни, че през време на Великата Отечествена война
капитан А.В.Чилингаров е служил в авиодивизия изтребители, която се занимавала
с доставки на авиотехника на съветско-германския фронт, предоставена от американците
(*36).
Командир на същата тази дивизия бил известния ни вече полярник - полковник от ВВС
И.П. Мазурук, и тази дивизия обслужвала най-дългото и тежко в света трасе АСЛИБ(съкр. от Алеска-Сибир).
П-63 "КИНГКОБРА"
От цялата авиационна техинка, доставена по време на войната
от американците в СССР, с четири лопатни винтове на фирмата "Бел" е бил снабден
само един тип самолети - това били изтребителите на тази същата фирма П-63
"Кингкобра".
"Кингкобра", за разлика от по-известния и не по-малко съвършен "Аерокобра", са се произвеждали
от американците изключително само по съветска поръчка и в съответствие със съветските
технически изисквания.
Не е учудващо, че американците винади са смятали П-63 за "руски самолет",
тъй като почти целия "тираж" на този самолет отивал в СССР(той така и не бил въведен
на въоръжение в самата Америка, не бил във връзка с наличните във ВВС на САЩ
типове изтребители - "Мустанг", "Корсар" и някои други).
Притежавайки много висока скорост, голяма далечина на полета и прилична полезна товароподемност,
П-63 бил великолепен прехващач, но тъй като към момента на появата му,
войната явно приближавала към своя край, то нито една машина от този тип така и не попаднала
на фронта - Сталин пазел тези изтребители за други цели. "Кингкобите", според един от
хроникьорите на онова време, са могли да станат Главния Резерв на Сталин в случай на
непредсказуема промяна на военно-политическата ситуация и начало на война със САЩ.
С тях били въоръжени всички части на ПВО на СССР - от всички съществуващи на въоръжение
в Съветския Съюз, единствено "Кингкобра" можела да "докопа" в небето главния стратегически бомбардировач
на САЩ - Б-29 "Суперкрепост".
По този начин, в началото на 1947 година всичките 2500 изтребителя П-63, попаднали в ръцете на Сталин,
се намирали в пълна бойна готовност. Естествено, тези самолети са участвували във всички
чвни и тайни операции на съветските ВВС, провеждащи се в този период и една от тях е била именно
първата съветска антарктическа експедиция под ръководството на адмирал Папанин.
Както е известно на всеки заинтересуван,
"Кингкобра" била приспособена най-добре за "работа" в сложни и дори в много тежки
метеорологични условия, в това число и полярни.
По време на войната абсолютно всички П-63 били прехвърлени на собствен ход през АЛСИБ(от САЩ в СССР),
И на всичко отгоре по най-трудния маршрут с дължина повече от 5000 километра
(без да смятаме прелитането до Беринговия проток над територията на Аляска),
от всичките 2500 прехвърлени самолети през есента на 1944 година и пролетта на 1945 от нашите летци,
били загубени само седем самолета - просто забележителен показател, ако сравним, че от другите
типове самолети по пътя към фронта били загубени несравнимо повече.
С какви трудности се налагало да се справят над необятните сибирски пространства,
приличащи повече в това време на годината на ледените пустини в Антарктида,
можем да си представим от спомените на самия И. Мазурук.
Ето неговите думи, взети от мемоарите му, излезли през 1976 година:
"През декември 1944 година водената от мен група от 15
"Кингкобри" поради това, че летището Сеймчан беше затвотено заради мъгла,
се наложи да кацнем на леда на река Колим до селцето Зирянка... Термометъра
показваше -53градуса по Целзий, а подгреватели разбира се нямахме.
Но на сутринта цялата група благополучно излетя благодарение на бордмеханика
на самолета-лидер А-20 Генадий Султанов. който повика на помощ месните жители.
Цяла нощ възрастното население на Зирянка подрържа огъня в железни печки,
поставени под "Кингкобрите", покрити с големи парчета брезент.
В последствие същия този Султанов измисли да се използват за бързо подгряване пиропатрони
при екстрени ситуации..."
Как да кажем, американците никога не се сетили за това!
Между другото те имали подгреватели фабично производство, при това на всеки самолет,
за разлика от нас, тна тях им трябвало буквално по десет техници и механици, всеки от които
обслужвал опредена част от оборудването.
Почти всички базирани в СССР "Кингкобри" били снабдени с радиокомпаси, съществено облекчавали
навигацията през ноща и в облаци, а през 1945 започнали да навлизат варианти, оборудвани
с радиолокационни станции за търсене, което посволявало не само да се лети на "сляпо",
но и да се прихващат цели на разтояние 50-70 километра зад хоризонта, а също и някои приспособления,
сигнализиращи за атака отзад. Усъвършенстваната система за стартиране на двигателя съществено
разшитила диапазона на "работната температура", а кислородната маска КМ-10 родно
производство, позволявала на пилота да се чувства ревъзходно на височини до 16 км
(16км - теоретично, а 12 км - на практика, което в тези условия също било прекрасно).
И така, ние с вас определено можем да отбележим, че
"Кингкобра" ако не идеален боен самолетза антарктическите условия, то в най-добрия
случай е по-приспособен от много други, съществуващи по онова време в целия свят.
Във всеки случай Сталин, както твърдят най-информираните историци, не е имал по-добър самолет
до въвеждането на МиГ-15. Отчитайки огромния опит на прославения Мазурук в полярните работи,
като цяло и успешната експлоатация на "Кингкобрите" в ней-тежките условия на Чукотка и Сибир
в частност, може спокойно да предположим, че вече през 1946 година този "човек и герой",
получил от ръцете на Йосиф Висарионович генералски пагони, е командвал напълно
ефективната система
на противовъздушна отбрана на тогавашниата военно антарктическа съветска база
на Земя Кралица Мод.
"АНТАРКТИЧЕСКИТЕ" СЪЮЗНИЦИ НА СТАЛИН
И сега, когато изяснихме това-онова за протичовъздушната отбрана,
може да се върнем и към нашите тайнствени есминци от серията 45-бис, които,
съгласно непотвърдени наистина данни, са били оборудвани не за плаване във високите ширини
(има се предвид Арктика), а за най-ниските - Антарктида! Както вече споменахме,
на есминеца "Високий" преработили напълно килевата конструкция за повишаване на устойчивостта
- Рибин има сведения, че на подобна преработка са били подложени и останалите два кораба.
Отчитайки този факт, че на такава сложна модернизация никога не е бил подлаган нито един
довоенен кораб от сталинския флот, подготвян за плаване в Арктика, но опита от тази модернизация
успешно започнал да се прилага практически на всички кораби,
предназначени за създаването на СТРАТЕГИЧЕСКИ ОКЕАНСКИ ФЛОТ след войната в СССР.
Можем напълно логично да предположим, че есминците "Високий", "Важний" и "Внушителний"
са били подготвени за провеждане бойни действия на подстъпите именно към Антарктида!
...Както е известно, в главите на политиците
в началото на 50-те години започнали да се зараждат идеи за възможно договаряне
по въпроса за Антарктида., а самия Договор, притежаващ действителна сила по разовъражаването
на континента, бил подписам чак през 1959 година...
До тогава, всеки се занимавал с каквото искал около Южния полюс.
В стремежа си за собствено парче от крайбрежието на Антарктида СССР съвсем не бил сам
- Сталин за изненада на Щатите, бил поддържан от Франция и Аржентина.
По отношение на Франция тук няма нищо удивително.
Незавизимо от приндлежността на тази страна към развиващия се капиталистически лагер,
в онзи момент правителството и било пъководено от комунисти начело с Мориз Торез,
и дори впоследствие, когато властта на комунистите била значително намаляла,
то отношенията между Франция и и Светите оставали аконе приятелски, то поверителни
- в най-добрия случай. За осъзнаем този факт е достатъчно да отбележим,
че когато в 1966 година (дори цели две години след смътрра на Мориз Торез -
несменяемия депутат на парламента) Франция излиза от НАТО, Линдън Джонсън
в личен разговор със своя специален помощник по въпросите на националната безопасност
М.Банди заявил буквално следното:
"...независимо от всички минуси, в таиз история има и един
прекрасен момент: сега военните тайни, които сме споделяли с тези французи, ще
престанат да попадат направо в ръцете на руснаците..."
Интересен е и още един такъв детайл:
в непосредствена близост до Земя Кралица Мод в Антарктида се намират група острови
принадлежащи на Франция - Кергелен, Крозе, Сент Пол. Всички тези острови са необитаеми,
а на последния последния освен всичко има и много удобни заливи със спокойни води,
като че ли пригодени за стоянки на океански кораби.
След войната и американцие и англичаните неведнъж са се обръщали към Де Гол с предложение
да им бъдат предоставени тези острови за създаване на свои боенни бази, но комунистите,
участващи в ъв Френското Временно правитество, и после в правителството на
новообразуваната Четвърта Република, отхвърлили тези предложения.(*37)
Официално не е известно дали Йосиф Висарионович Сталин е правил подобни
предложения от своя страна, но съветските кораби плътно до неговата смърт през 53-та
били наблюдавани много често в различни бази на ВМС на Франция по целия свят, а специално
в Хайфон, на Нова Каледония и в Карибско море.
Така, че не намираме нищо удивително в това съобщение, че през 1946 година един от есминците
на "антарктическия военно-морски флот на СССР" бил наблюдаван във водите на френския остров
Кергелен...
С Аржентина нещата при Сталин стояли не по-зле,
ако не и по-добре.
Развилита през военните години засилен ръст на икономиката страна и
омразния за целия народ английски монопол, аржентинските ръководители почувствали, че
положението на правителството е дотолкова стабилно, а влиянието вирху него на
процесите протичащи в света толкова силни, че то спокойно може да провежда
независима политика и по отношение на САЩ.
Въпреки предложението на Труман, новоизбраният президент на Аржентина Хуан Перон
изпратил, без да се съобразява с Вашингтон, своите най-добри дипломати и посланици,
възстановявайки със СССР прекратение още в "доисторически времена" дипломатически отношения.
Веднага след този акт, като всичко да било договореноот по-рано,
в Страната на Съветите били внесени милиони тонове аржентинска пшеница,
памук и суовини под формата на толкова необходимите тагава за Сталин волфрамови и берилиеви руди.
(*38)
Генерал Перон с успех прилагал възприетия от американското правителство метод
"разделяй и владей": явявайки се чисти капиталистическа,
и дори в определена степен империалистическа държава(*39),
аржентинците извлекли максимална изгода за себе си използвайки противоречията
между САЩ и СССР, при това добрите отношения със Сталин за тях в този момент били
много по-важни, отколкото снизходителната благосколонност на надменните американци
в лицето на същия този Труман. В замяна на предоставяне някои свои
субантарктически бази на корабите на съветските ВМС, в частност, те получили от
съветското правителство негласни гаранции за отказ от преследване на укриващите се
на тяхна територия много нацистки престъпници, които по приблизителни
и явно занижени разчети, вложили след войната в аржентинската икономика повече от
30(тридесет!) милиарда долара (от средствата, заграбени в окупираната от Хитлер Европа).
"ЛЕТЯЩИТЕ ДИСКОВЕ" И АДМИРАЛ БЪРД
И така, някак най-накрая си изяснихме съветското
военно присъствие в Антарктида на границата на 46/47 година, а сега е време
да си изясним и присъствието на американците.
Личността на американския генерал Ричард Бърд има същото значение в САЩ, както
в СССР личността на Папанин. Достатъчно е да кажем, че Бърд
е първият човек в света официално достигнал по въздуха и двата полюса -
и Северния, и Южния (1926 и 1929 години).(*40)
За своя дълъг и несъмнено плодотворен живот този известен полярен изследовател
ръководил шест експедиции към полюсите - две към Северния и четири към Южния,
и почти всички завършвали повече от добре, съдейки по американската преса,
особено третата Антарктическа експедиция (1939-41 г.), когато летците на Бърд
успели да съставят подробни карти на почти цялата Западна Антарктида.
Но когато той възнамерявал да направи същото и с Източната Антарктида, това не му се удало.
Съдейки по сензационните съобщения от "жълтата преса", в края на февруари 1947 година
на прославения адмирал в Антарктида някой хубаво му е "набил канчето",
и така както и те, кой е направил това с тях,
по някакви причини е пожелал да остане анонимен, то тук излязла на бял свят много популярната
в средите на уфолозите версия за чуждоземно
присъствие - прославените и популярни асове от авиогрупата на Ричард Бърд дали отпор
на мистични "летящи дискове". Разбира се, от официално обяснение по този
въпрос адмирала благоразумно се въздържал, но и не смятал да опровергава това, което
се появило по този повод в пресата - рядко нещо, особено като знаем как ревниво
"американския Папанин" се отнасял към своята слава и всичко онова, което я съпътствало.
В началото, били разгласени думите
на самия Ричард Бърд, където той давал дълги обяснения
на заседанията на спешно създадената президентска комисия,
и тези думи били непечатани в сензационна статия в списание "Фрей", били следните:
"Прекратявенто на експедицията
беше предизвикано от действията на вражеска авиация..."
И след това идва приведения по-горе цитат за необходимостта на американците
от отпор на някакъв си неизвестен враг, притежаващ свръхестествени "летящи чинии"...
"Военно-морския флот на САЩ
през Втората Световна война показал на целия свят своите много високи
морални и бойни качества, в заключение пише "Фрей", но има битки, които е НЕВЪЗМОЖНО
да спечелиш!". След смъртта на Бърд през 1957 година в Индианаполис от инфаркт,
били пулбикувани някои страници от дневника на адмирала.
Американското списание "Сън" показва дори сканирано изображение на една от страниците,
от текста на която следва, че по време на експедицията през 1947 година самолетът, на който
Бърд излетял за разузнаване из ледовете, бил принуден да се приземи от "летящи чинии".
Когато адмирала излязъл от самолета, към него се приближил синеок блондин, който на
развален английски предал обръщение към американското правителство с искане... да прекратят
ядрените опити! Пришълеца, който се оказал немец от тайна нацистка колония в Антарктида,
поканил Бърд със себе си. Какво е видял там адмирала не е известно, но някои
"напълно компетентни" източници твърдят, че след тази среща между нацистката колония
и американското правителство бил подписан широкомащабен договор за обмяна на
революционни немски технологии срещу американски суровини.
Това е много интересен ивълнуващ ума и сърцето момент.
Ако подобен "договор" в края на краищата е бил "подписан", както твърди
всезнаещия "Сън", и тези митични "антарктически немци"
в крайна сметка са имали какво да предложат на американците, то
по какъв начин, пита се, са използвали американците тези технологии?
Защо сами за повече от полувин век, изминал от момента на "контакта"
не построили поне една, дори и не летяща с космическа скорост от полюс до полюс
и не способна "да се измъква изпод водата",
но поне в нещо превъзхождаща съвременните самолети "летяща чиния"?
За някои от "най-компетентните" уфолози
проблем с отговора на този въпрос няма.
Антарктическите "летящи чинии" са свързани с "Розуелския инцидент"
и "видението на Арнолд". Но същността на тази връзка,
те уви не обясняват - никога и на никого.
Но все пак същността и може и трябва да се обясни, само че преди всичко трябва да се изяснят
още някои важни и интересни неща.
ХИТЛЕР И ОКУЛТИЗМА
Съществува достатъвно рапространена и упорито поддържана версия за това, че Хитлер
е бил зависим от всякакви мистични настроения и способствал за развитието в Германия
на всякакви окултни науки, за което създал тъй нареченото "Немско общество
за изучаване на древната германска история и наследството на дедите",
или по просто - "АНЕНЕРБЕ".
Обществото
Общество "АНЕНЕРБЕ" е било създадено през 1933
година и трябвало да изучава всичко, което засягало духа, традициите, а също
отличителните черти и наследството на "индогррманската нордическа раса".
През 1937 година "АНЕНЕРБЕ" попада напълно в ръцете на шефа на СС Хенри Химлер,
и от тогава към дейността на обществото били привлечени много първокласни университетски
учени, които в една или друга степен били увлечени от идеите на нацистите.
С помощта на тези учени обществотозапочнало разкопки в различни части на света -
в Норвегия, Близкия Изток, Тибет - нацистите упорито търсели своите "корени", които
биха могли убедително да докажат претенцията на германската раса за световно господство,
както това, като че ли искал от Химлер и самия Хитлер.(*41)
В същото време Хитлер, независимо от приписваните му
стремежи в тази област, е бил твърде далеч от цялата тази мистическа суета.
Той никога не възприемал на сериозно опитите на Химлер да открие тези несъществуващи "корени".
В своите следвоенни спомени бившия министър на отбраната, (а преди това - главен архитект
на Третия райх) Алберт Шпеер дословно предава размишленията на фюрера по повод
исканията на Химлер.
"" - Каква нелепост! - някак си, отбелязал Хитлер
на Шпеер възмутено. - Най-накрая ни се удаде да навлезем в епохата,
която оставя на зад всякакво митотворчество, а този идиот (имал предвид Химлер)
започва всичко от начало! Защо, пита се, ние да размножаваме нови религии, за смях на
другите нации? В баналната Църква, в крайна сметка, има поне накакви ТРАДИЦИ!
а само мисълта за това, че понякога ме причисляват към "образа на светец" химлеровския СС
изпада в ужас! (Възгледите за света на Адолф Хитлер. 1996. Т-Серус).
А да влияе на постъпките и действията на
Химлер, не било по силите на Хитлер - райхсфюрера бил твърде важно колело
в механизма на III Райх. Хитлер просто затворил очите си за страстите на своя подчинен,
подхрърляйки рядко заядливи насмешки за неговата "митотворческа" дейност,
а когато започнала войната, той съвсем се отделил от решенията на много вътрешно-политически
въпроси. Заетостта на шефа в по-важните дела на бойното поле развързала ръцете на Химлер.
Към момента на нападение над СССР "АНЕНЕРБЕ" наброявала в своите редици
повече от петдесет научни института, дейността на които контролирал
Курт Вурст, човек, който, по думите на Шеленберг, бил "...знаменит учен пройдоха на всички времена
и народи, известен с познанията си по древни култови текстове..." На Нюрнбергския процес,
когато се слушало делото на ръководството на "АНЕНЕРБЕ" (разбира се тези, малцината,
които по непонятни причини не успели да се скрият в Аржентина и други "приятелски" страни
и попаднали в ръцете на съюзниците), се изяснило, че към края на войната
по канали на тази организация в неизвестна посока отпътувли огромни суми пари -
някъде около 50 милиарда златни райхсмарки. Когато следователите разпитвали помощника на Вурст
- Рейнхард Зухел, за какво конкретно все пак били изхарчени тези тези фантастични суми, то
същия, преструвайки се на "ненормален", твърдял само - за ШАМБАЛА и АГАРТА...
(*42)
Какви са тези ШАМБАЛА и АГАРТА, на някои от най-посветените следователи им било ясно по принцип,
но все пак оставало неясно това, какво конкретно отношение към тези неконкретни неща
могли да имат златните райхсмарки...
Зухел така и не го "разговорили" до края на живота му, който настъпил при много странни
обстоятелства година по-късно.
Официалните източници твърдят, че през ранната есен
на 1945 година, Хитлер, след тежки размисли, утвърдил разработения по-рано от неговите
приближени-окултисти план "Валкирия", за укриване на най-ценните, тайни, имащи езотерически характер
реликви на Третия Райх. Сред най-ценните за самия Хитлер предмети било много древно копие,
известно в днешно време като "Копието на Касий Лонгин" (това копие според сигурна легенда,
било направено преид 5000 години от метеорит, принадлежало през различни времена на
цар Соломон, Юлий Цезар, Карл Велики, Наполеон Бонапарт, а освен това с него бил убит на кръста
и самия Исус Христос.(*43))
Професор Браян Цетиус, автор на "Енциклопедия на окултния свят" твърдял, че Хитлер наистина
смятал, че с присвояването на "Копието на Лонгин" в ръцете му е попаднал ключа към световно
господство. Дали е така или не, но някои не по-малко компетентни изследователи имат причина
да смятат, че Хитлер тук няма нищо общо.
(*44)
Както вече споменахме, всички проблеми по изучаването на
историята на германската раса бил поел Химлер, у когото въображението било повече,
отколкото у много други ръководители на райха.
За работата му от държавната хазна изтичали значителни парични средства,
и това не допадало на Хитлер, още повече че изследванията на Химлер съвсем не съответствали
на неговите оптимистични представи за значимостта на германските народи в световната история.
В друг разговор с Шпеер Хитлер някак отново отбелязал, но този път саркастично:
Малко ли ни е това, че римляните строили своите гигантски
съоръжения, когато нашите предци обитавали примитивни колиби...
че Химлер още заповядва да се разкопават тези глинени села и изпада в идотски възторг
при вида на всеки глинен съд и всяка каменна брадва, които успет да изкопаят!
С това ние само показваме на целия свят, че сме били диваци, по времето когато Гърция и Рим
били във висша степен на своето духовно и културно развитие...
Имаме всички основания да не огласяваме нашето минало, а Химлер тръби за него пред целия
свят, съвършенно неразбирайки, каква мечешка услуга прави на целия германски народ.
Представям си, какъв презрителен смях ще предизвикат тези разкрития у римлянина Мусолини!"
...През 1938 година на всесилния Химлер се удало да склони
на своя страна райхсмаршала Гьоринг, адмирал Ридер и още няколко
човека от висшето ръководство на райха, за да получат от Хитлер съгласие за изпращането
на голяма експедиция в Антарктида.
Съществува версия, че професор Вурст е убедил Химлер в това, че Антарктида е всъщност
легендарната Атлантида, смятана за прародина на цялата арийска раса.
Не е ясно как са успели от стиснатия Хитлер да измъкнат средства за провеждане на тази
скъпоструваща акция, но през есента на 1938 година към Антарктида
се отправя първата нацистка експедиция под командването на капитан Адолф Ритшер -
бивш началник на 3-ти оперативен отдел на разузнаването на адмирал Канарис.
За адмирал Канарис и неговото разузнаване (абвер)
е написано много, но никой и никога не отдавал значение на неговата връзка с опитите
на Хитлер(Химлер) да "колонизира" Антарктида.
Също така много разсекретени в последните години материали сочат към това,
че трагичния край на адмирала-шпионин бил предизвикан именно поради информацията която имал
за някои секретни операции именно на Химлер, а и в немалка степен за "антарктическите тайни".
И макар върналия се след първия поход Ритшер рапортувал, че "изпълнил имсията, възложена
му не на кой да е, а на самия маршал Гьоринг", "техническото осигуряване" на експедицията
поел иманно Канарис.(*45)
Мнозина трезвомислещи изследователи в своите многобройни трудове признавали в
последствие, че така и не могли да намерят по-разумно (и заедно с това техически компетентно)
обяснение за интереса, който проявили ръководителите на Германия в края на втората световна
война към този далечен безжизнен район на земното кълбо,
макар и изключителен за възхищение.(*46)
Също така те някакси упорито заобикаляли причините за интересите,
от които са се ръководили и самите американци, изпращайки в същата Антарктида,
по същото време свои собствени експедиции. Третата експедиция на адмирал Бърд,
например, проведена "по горещи следи" в Западна Антарктида,
била си поставила за цел, както е известно, задачата за утвърждаване
на американския суверинитет над разположения в морето на Уедел Антарктичекси полуостров
и земя Мери Бърд,където няколко години преди това били открити огромни залежи на
каменни въглища.
Както е известно,
за цялата история не са изнесли от Антарктида нито един тон въглища, немците също
не са се интересували от тях(Саарския въглищен басейн, превзет от Хитлер през 1935
година под предлог за демилитаризиране, с лихвите обезпечавал всички нужди на райха
от този вид енергия и дори изнасяли в някои други страни). Но немските
"изследователи" през 1938-39 години толкова спешно се занимавали с "присъединяването"
на покрити с многокилометрова ледена шапка територии към своя далечен райх,
че това в карая на краищата изглежда вече доста подозрително.
За кратко време били фотографирани от въздуха 350 хиляди
квадратни километра от площта на континента, огледани били още толкова, цялата територия
била буквално оградена с петнадесет хиляди метални вимпела със свастиката, и на всички
немски карти била преименувана в "Нова Швабия".
Известния съветски писател и историк М. Демиденко съобщава в своя
многотомен труд "Тайните на Третия Райх", че ровейки се в свръхсекретните архиви на СС
от онова време, той като че ли открил документи, съвсем определено указващи за това,
че по време на експедицията към "Нова Швабия" ескадра от германски подводни лодки
открила цяла система от съединени помежду си пещери с топъл вздух.
"Моите подводничари, - казва Карл Дениц(командващ подводния флот на райха), -
отрили през 1938 година истински рай!" През 1943-та, когато Дениц станал главнокомандващ
на всички сили от кригсмарин казал следното:(*47)
"Германския подводен флот негласно се гордее с това,
че на другия край на света създаде за фюрера непристъпна крепост - истинска Шангри-Ла
на нашето време!"(*48)
НАЦИСТИТЕ В АНТАРКТИДА
През 1954 година в американския вестник "Нейшънъл полис"
се появила сензационна статия за това, че през май 1945 година Адолф Хитлер
съвсем не е загинал в своя берлински бункер, а се измъкнал в Антарктида с подводна лодка
и живее там в "извънградска резиденция" с името Нов Бертесгаден. Трупът, намерен от
съветските войници в двора на райхсканцеларията, бил като че ли трупът на еди нот двойниците
на Хитлер - Клаус Буштер, еврей от Антверпен.(*49)
Официалната новина за смъртта на главния световен злодей, обиколила земното кълбо и сложила край
на съмненията и измислиците за несъстоялото се възмездие, което позволило на фюрера
да започне създаването на нов, Четвърти Райх в суровите полярни условия.
"...В Антарктида, - пише "Нейшънъл полис", -
било практически невъзможно да бъде намерен "този откачалник", дори и с най-многочислена
експедиция. Нима може да се прочистят всички тези равнини, алеи и гори,
покрити с вечен лед и сняг?
В най-добрия слуай биха били необходими хиляди или десетки хиляди търсачи с кораби,
самолети, вертолети и специално оборудване. А междувременно в Германия,
плановете за създаването на постоянна база на Антарктида започнали да се разработват сериозно
още през 1938 година, и в продължение на следващите седем години между Германия и Антарктида
започнали редовни рейсове на изследователския кораб "Швабия".
По-късно в началото на войната, бил заменен от дивизион подводни лодки,
получил наименованието "Конвой на фюрера" и включвал
в състава си 35 подводници. До войната в района на строителството на базата с "Швабия"
били закарани миньорско оборудване, релсови пътища, еллектровози, вагонетки, трактори,
фрези за пробиване на тунели в скали... С подводниците пренасяли всичко останало.
В "база 211", създадена в залива на Ширмахер и превърната в товарно пристанище, пристигали
много на брой учени, инжинери и висококвалифицирани работници".
А ето спомените на пенсионирания
американски полковник Уиндел Стивънс, който в края на 80-те години разказвал
на всички желаещи да го изслушат за намския документален филм-отчет, като че ли
намерен от австралийците през 1957 година и предаден на военното разузнаване на САЩ:
"На нашето разузнаване, където работих в края на
войната, - спомня си Стивънс, - беше известно това, че немците строят двадесет и четири
много големи посводници с водоизместимост по 5000 тона всяка - непостигана величина
за такъв тип кораби дотогава, и всички тези подводници
били спуснати на вода с опитни екипажи, и после безследно изчезнали.
И до днес нямаме никаква представа, къде са отишли. Те не са се предали
в ито едно пристанище по света след края на войната, и техните останки не са открити никъде.
Това е загадка, но тя несъмнено може да бъде разкрита благодарение на този австралийски
документале нфилм, в който са показани големи немски товарни подводници в Антарктида,
а около тях - лед, екипажите стоят на палубите в очакване на маневра за връзване на кея..."
И така, появила се нова версия за
последното пристанище на германския фюрер. Много добра версия, защото тя държи
в напрежение умовете на милиони потребители на масовата информация.
В завладяващата книга на известния изследовател Карел Веласкес "Под едно небе"
се хвърля светлина върху някои моменти от "немската антарктическа епопея".
На основание на някакви секретни документи, неизвестно откъде и в какво време
попаднали в него (и също неизвестно къде се дянали след това), Веласкес
твърди, че в "Конвоя на фюрера" имало стотици (!) обикновени подводни лодки заедно с новите
товарни лодки, и през юли-август 1945 година (след края на войната в Европа),
две от тези лодки се предали на властите в Аржентинското пристанище Мар дел Плата.
Каитани на тези лодки били Ото Вермаут (U-530) и Хайнц Шефер (U-977). На разпитите,
провели се от специалисти на британски и американски спецслужби, тези "морски вълци"
като че ли признали, че неведнъж са извършвали рейсове от Германия до Антарктида,
до бреговете на "Нова Швабия", а в нощта на 13 април 1945 година двете подводници започнали
своя последен трансокеански преохд. Натоварил в Кил големи запечатани сандъци,
които съдържали най-ценните реликви на Третия Райх и личните вещи на Хитлер, Шефер
извел своята лодка в океана. На борда на U-530 освен товара били приети и още около 30
неизвестни на капитан Вермаут хора, лицата на които били скрити от хирургически превръзки.
Повече съюзниците не успели да измъкнат от предалите се,
и макар Вермаут да бил обвиняван от всички в това, че именно той е завел в Южна Америка
самия Адолф Хитлер, той упорито отричал това, и той като не се намерили никакви доказателства,
то тези обвинения увиснали. По-нататък Веласкес се впуска в описание на НЛО на III-я Райх.
"ЛЕТЯЩИТЕ ДИСКОВЕ НА НАЦИСТИТЕ"
Както вече беше казано, интересът, който
проявявали ръководителите на нацистка Германия в навечерието на Втората Световна война
към този далечен и безжизнен район на земното кълбо, така и не нямал разумно обяснение,
независимо от широко разпространяваната версия за подготовка на евакуация на ръководителите
и ценностите на райха в случай на поражение в предстоящата война.
Но Веласкес бързо открил това "разумно обяснение", и дори го подкрепил с някакви документи.
Накратко работата била следната. Дълго преди началото на втората световна
война, и дори преди идването на Хитлер на власт в Германия съществували такива мистични
общества като "ТУЛЕ" и "ВРИЛ", при това първото било "германски филиал"... на самия
Тевтонски орден, а второто, по затворено - подобие на масонска ложа с ярко изразено
окултно начало. Двете общества работили в тясна връзка с "АНЕНЕРБЕ",
и с помощта на финансовите възможности на обществата-покровители търсели по целия свят
документи, имащи отношение към окултните ордени.
Практикувани били и нетрадиционни методи за получаване на знания. За сеанси с "боговете"
били привличани най-опитните медиуми и контактьори - под действието на халюциногенни наркотици,
в състояние на транс, те контактували с тъй наречените "Външни Умове". В един прекрасен ден
като че ли окултните "ключове" сработили, и чрез един от кантактоьрите била получена информация
от техничекси характер, която позволила да бъдат поучени чертежи и описания на "летящи дискове",
превъзхождащи значително цялата авиационна техника за онова време по своите характеристики.
"В архивите на III райх, - информира своите читатели
Веласкес, - са намерени рисунки, обясняващи в общи линии принципа на създаването на
тъй наречените финни физични полета, позволяващи да бъдат създадени някакви
техномагически апарати. Получените знания се предавали на учените за "превода" им на
разбираем от конструкторите инжинерен език. Един от разработчиците на "земни варианти"
на техномагичекси устройства се смята знаменития доктор Валтер Шумахер.(*50)
Ако вярваме на получената от мен документация, то електродинамическите машини,
създадени от тези учени, използващи бързо въртене на пиезотронни елементи, изменяли
около себе си не само структурата на времето, но и се издигали във въздуха въпреки всички
известни по-рано закони на гравитацията.
Има данни, че през 1939 година апарат с такива възможности е бил подложен
на изследвания на секретен полигон на ВВС край Мюнхен, в Аугсбург. В резултат на това
техническо подразделение СС-1 създало цяла серия "летящи дискове" от типа "Врил".
Подобна информация, по свои собствени канали, била получена и от групата "Туле".
"Чинията", построена по чертежи, получени от "контактьорите" на това общество,
получила кодовото име "Шютц" и била снабдена допълнително с реактивни ускорители,
което довело до нейната катастрофа, която станала през зимата на 1940 година в Норвегия.
Ако се съди по степента на секретност, с която вървяла работата, то има всички основания да
се предполага, че Хитлер изобщо не е бил в течение за тези експерименти...
Следващото поколение "летящи чинии" била серията "Haunebu".
Както става ясно от секретния документален филм на разузнаването на ВВс на САЩ
"НЛО в Третия Райх", попаднал в мен при тайнствени обстоятелства,
в тези апарати били използвани някои идеи и технологии на древните индийци.
Двигателите за "Haunebu" конструирал най-известния австрийски учен в областта на
движението на течностти - Валтер Штауберг(Виктор Шаубергер).
Цялата работа била ръководена лично от Химлер, който на жалел никакви средства
за финансиране на такива грандиозни проекти.
Създаден бил опитно-конструкторски център към СС с разширени възможности - "Буве-IV", в който
скоро след това бил разработен особено секретен проект на "летяща чиния" -
"Hauneburu-X-Boot" с диаметър 26 метра.
За двигател на "Hauneburu-X-Boot" бил използван тъй наречения "вечен двигател" -
тахионатор-70 с диаметър 23 метра. Управлението се осъществявало посредством
импулсен генератор на магнитно поле и индекс "4А-sic".
Апаратът можел да развива практическа скорост от порядъка на 6000км/час,
но чрез усилване на тягата на двигателя било възможно да достигне
по-високи скорости до четири пъти...
Също така най-големото постижение на немските конструктори
била адаптацията на чинията към екстремни условия, което я превръщало
в истински космичекси апарат, при това с товароподемност ни повече, ни по-малко - 100 тона.
Серийното производство на този модел било предвидено за 1944 година, но
по това време бил изпитан следващия, по-съвършен вариант - "Hauneburus-I",
предназначен за борба от въздуха с морските ескадри на протичника.
Диаметърът на "чинията" бил 76 метра, и на нея били поставени четири оръдейни кули от
броненосеца "Лютцов", всяка от които била с по три оръдия калибър 203 мм.
През март 1945 година таиз "чиния" извършила една обикалка на Земята на височина над
40 километра и се приземила в Япония, във военно-морската база на японския флот в Куре, където
в тамошния корабостроителен завод бордовите оръдия били заменени с девет японски
оръдия калибър 460 мм от бойния кораб "Ямато".(*51)
За движението на "Hauneburus-I" бил използван двигател на свободна енергия,
който използвал практически неизчерпаемата енергия на гравитацията.(*52)
Към края на войната немците имали девет
изследователски предприятия, в които били изпитвани разнообразни проекти на "летящи дискове".
Всички тези предприятия, заедно с учените и ключови фигури от ръководството
на Третия Райх били успешно евакуирани от Германия.
Имам достоверна информация за това, че те били превозени на място наречено "Нова Швабия".
Днес това може да бъде комплекс с доста големи размери. Може би там се намират и тези
глеми 5000 тонни товарни подводници... Много компетентни източници твърдят, че от началото
на 1942 година с помощта на подводни лодки на Южния полюс били прехвърляни хиляди
и хиляди затворници от канцентрационните лагери, а също и много учени, инжинери, летци
и политици със семействата си, и членове на хитрелюргенд - генофонда на бъдещата "чиста раса".
Контактьора Ранди Уинтърс ми предостави информация за това, че в недрата на Антарктида съществува
цял подземен град с името Нов Берлин и с население повече... от пет милиона души -
многобройни селца, предни постове, разхвърляни по цялата територия на Нова Швабия!
Основно занимание на жителите на Новия Берлин била генните технологии и полетите
в Космоса. За създаването на цялата необходима енергия за нуждите на такъв огромен конгломерат
били използвани тъй наречените "конвертори на Колер" -
устройства, работещи на същия принцип, както и двигателите на "летящите дискове",
т.е. използвайки енергията на земната гравитация.
...Косвени потвърждения за съществуването на тази база са нееднократните
наблюдения на НЛО в района на Южния полюс.
Там достатъчно често се виждат зависнали във въздуха "чинии" и "пури", а през 1976
година японските изследователи от антарктическата научна станция "Сова", разположена в залива
на Лютцов-Холм, в западните покрайнини на Земя Кралица Мод, с помощта на най-нова апаратура
засекли кръгли обекти, които "пикирали" към Антарктида от космоса и изчезнали от екраните.
Същия Ранди Уинтърс съобщава за това, че в следвоенните години немската антарктическа колония
влязла в контакт с цивилизация от съзвездието Плеяди, и в района на Новия Берлин е раположен
истински извънземен космодрум. След войната извънземните взели някои от немците на работа.
От тогава до днес в Антарктида са израстнали минимум две поколения немци,
които са ходили на училище с деца на извънземни и са общували помецду си от най-ранна възраст.
Днес те летят, работят и живеят на борда на извънземни космически кораби.
И вече нямат желание да властват над планетата, на която са биил техните родители и деди,
опознали дълбините на космоса, те разбрали, че на света има неща, къде къде по-значителни..."
По-нататък в този опус на Велласкес следват откровения,
повтарянето на които на страниците на този труд не е нецелесъобразно, но е просто неуместно.
АНТАРКТИЧЕСКИЯ УРАН
През 1961 година в официалната история на Антарктида
се случило знаменито събитие - в нейните недра били открити залежи от уран.
И не просто залежи а цяло МЕСТОРОЖДЕНИЕ, съпоставимо по своята значимост с мащабите
на целия цивилизован свят, при това най-богатите руди се намират точно в Нова Швабия
- Земя Кралица Мод. Оттогава са изминали не малко години, и разработката на полезни изкопаеми
в Антарктида е забранена от знаменития договор от 1959 година. Съгласно някои данни,
процентът на уран в антарктическата руда съставлява не по-малко от 30% -
това е една трета повече, отколкото в най-богатото в света находище в Конго, от
което САЩ дълги години черпели материали за своите атомни и ядрени арсенали.
През 1938 година проблема с обогатения уран не стоял така остро, както в следвоенните години,
но се правили вече проучвания за уранови залежи. Още през 1937 година "бащата на атомната бомба"
Робърт Опенхаймер излязъл със заявление, че страна, която има намерение да произвежда оръжие,
принципа на действие на което е основан на разпадането на ядрото на атома,
трябва сериозно да се погрижи за нядеждни и достатъчни източници от необходимата руда.
В Европа и Америка такива източници практически нямало.
Затова пък такива източници имало в Африка - Конго, Ангола, Намибия.
Докато разговора вървял около разработките, на американците били достатъчни собствените,
твърде бедни находища в Канада, немците - своите в Беблинген, и за усвояване на
"задморски разкопки" никой тогава не е мислил сериозно. Но немците, независимо от откровенното
пренебрежение на Хитлер към новия вид оръжие, по-рано от всички останали разбрали,
че европейските уранови източници не са пригодни за масово производство на атомни бомби,
тъй като съдържанието на урана в рудата било твърде малко, проблема не би могъл да реши
дори спешното създаване на обогатителни заводи.
В навечерието на голямата европейска война да се разчита на африканските залежи
би било неразумно, и ето тогава било решено да се стъпи на свободния континент Антарктида.
Ровейки се в колекциите от образци, донесени от Антарктида от немския полярник
Вилхем Филхнер през 1912 година,(*53) ръководителя на нацисткия
атомен проект доктор Вернер Хейзенберг напълно резонно предположил, че в недрата на
Земя Кралица Мод могат да се намерят богати залежи от висококачествен уран.
Опиянен от своите политически победи в Европа (анекса с Австрия и разделянето на Чехословакия),
Хитлер дал съгласието си на Химлер, Гьоринг и Ридер за изпращане на далечна експедиция
в Антарктида за търсене на митичните "корени".
На празника по повод завършването на строителството на новата райхсканцелария Хитлер
самодоволно казал: "Е добре! Ако в тази делена и преразделяна Европа може за няколко дни
да се присъедининят към Райха няколко държави, то в Антарктида няма да има никакви
проблеми изобщо..." (В.Щайс "Аз слушах Хитлер" 1989 година)
През това време в Антарктида ставали събитията описани вече по-горе.
Две немски експедиции една след друга разчистили цялата Нова Швабия надлъж и шир
и основали на бреговете на залива Росиян (набързо преименуван в залив на Бисмарк)
добре оборудваната "база 211".
Между райха и "завоюваната страна" била установена редовна връзка, което позволило
в кратки срокове да бъдат прехвърлени в Нова Швабия значителни количества работници
и инжинери за усвояване на урана.
За подбора на охраната за бързо разрастващата се работа бил назначен не някой друг,
а хауптщарфюрера Ото Скорцени, току що завършил своите "работи" в Австрия и Германия
(ключово участие в "аншлюсе" през март, и в "Кристалната нощ"(*54)
през август 38-ма).
Добива на изключително богата уранова руда започнал в началото на 1940 година,
докато битанския флот не спрял кислорода на това переспективно начинание...
Обезпокоени от успехите на нацистите, американците, провилно разбрали
техните намерения, но съвсем неправилно се ориентирали в преследваните от немците цели,
спешно мобилизирали своя "Папанин" - Р. Бърд, и го изпратили да оглавява поредната
експедиция за установяване на американски суверинитет над същия намерен по-рано от Бърд
антарктически ъгъл.
Не притежаващия особена фантазия американски адмирал не зимислил нищо по-добро от това,
да основе две неголеми станции на остров Стенингтън в морето на Белингсхаузен и в
подножието на вулкана Еребус на границата на шелфовия ледник Роса ("Малка-Америка"
и "Мак-Мърдо"), и да започне масирани, макар и малкорезултатни въздушни снимки на цялото
западно крайбрежие, лежащо между тези две точки.
Да влиза в конфликт с немците му било абсолютно забранено - президентът Рузвелт
и сам не знаел още за какво са му тези ледени равнини, а за включване в новата световна война
не било дошло време. И само след известно време англичаните отворили очите на Рузвелт за
невидимата истина, но вече било късно - В Антарктида с шумна орда нахлули почувствалите
сила аржентинци.
АРЖЕНТИНА
За аржентинските претенции за свое Парче от
Антарктида(и немалко) могат да бъдат написани цели томове.
Ако по време на втората световна война икономически Аржентина се развивала успешно,
то във външната политика всичко било повече от прекрасно.
Още с началото на войната аржентинския диктатор Рене Менинг разбрал, че има отличен шанс
да забогатее и да вкара Аржентина в групата на най-големите държави в света.
Той веднага повел безпощадна борба със засиления в британски монопол в икономиката
и в кратки срокове национализирал абсолютно цялата промишленост и транспорт.
Оживената търговия със стратегически суровини, за много от които по запаси Аржентина
заемала водещо място, започнала да пълни хазната със завидна за другите държави бързина.
Политическата върхушка на Аржентина имала особени отношения с немските нацисти,
които били едни от първите в списъка на търговските партньори.
Чърчил (мъдрия бог на войната) сериозно се опасявал от това, че своенравната Аржентина,
на вълната на антианглийските настоения,
със всичките си свои запаси може да се включи на страната на Оста,
отчаяно ухажвал Менинг, стараейки се да го привлече към своя лагер и давал всякакви изгоди
в случй на поражение на Германия.
Но менинг не бил глупак, не били глупаци и неговите многобойни съветници
и генерали. Почувствали прекрасно, колко е приятно да управляват страна,
преживяваща икономически бум,
той любезничел и "със свои" и "с чужди", измъквайки за своята страна привилегии от
силните в света - момента бил подходящ както никога до сега.
САЩ не влизали в сметките, макар Менинг да осъзнавал, че трябва да се опасява от
жадните американци преди всичко.
Но интересите били не към всемогъщия северен съсед, който тогава още не бил така всемогъщ,
както станал след войната, а към европейците, а които аржентинците
имали традиционно стари връзки - най-напред духовни.
От самото начало на втората световна война аржентинският президент разбрал,
че нацистка Германия никога няма да спечели, и затова побързал да вземе от все още
щедрия Хитлер, това, което бил в състояние да предложи за искрената любов към него
и хилядолетния Райх. В замяна на някои особено ценни суровини той поискал
от Хитлер помощ за осъществяването на различни технически проекти, които разработвали неговите учени,
опирайки се на данните от разузнаването, най-успешно работещото от многото развити страни в света.
Така аржентинските разузнавачи проникнали в копенхагенския институт за теоретична физика
и чрез самия Нилс Бор, основател и ръководител на този институт, получили
изчерпателни сведения за практическата възможност за създаване на атомно оръжие
чрез разделяне на ядрото на урана.
В Испания агентите на Менинг отрили, че немците вече работят усилено в това направление,
а британския агент Клаус Вудс информирал аржентинското разузнаване за това, че в Англия
са пристигнали известните атомни физици Робърт Фриш от Дания, Луи Холбан от Франция
и Бронислав Коварски от Полша, и под ръководството на английските учени
Чадуик, Дирак и Кокрофт е създадена така наречената "международна бригада",
която е натоварена в най-кратки срокове да направи пробив в областта на ядрените изследвания.
Разбира се Менинг не си и помислял да вкарва страната в надпреварата за
създаване на атомна бомба, нишката била съвсем тънка. Бидейки не само
диктатор-генерал, но и трезвен политик преди всикчо, той разбрал,
че търговията с атомните тайни може да бъде много добра, при това многократно
по-переспективно, отколкото всичко което смятал или направил в национализацията на икономиката.
...През октомври 1939 година в Америка бил изпратен най-добрия разузнавач
- Раул Хосе Сото. Този шпионин проникнал в урановите рудници на "Елдорадо мининг",
разположени до полярния кръг в близост до Мечешкото езеро и изяснил темпа на добиви
на уран при американците, а също и някои особености на развитието на програмата
за радиологически изследвания провеждани в САЩ.
В онези години американците нямали особени тайни в изследванията на атома,
и затова основавайки се на публикации в научното списание "Ревю на физиката",
аржентинския агент направил изводи, че няма да мине и година и американците
сериозно ще се погрижат за търсенето на по-богати източници на суровини за бомби,
които Опенхаймер афиширал още в 1937 година.
И така както през 40-та народа бил убеден, че главен протичник на Америка
в започващата война ще бъде не само Германия, а и Съветския Съюз, за унищожаването на
военната и икономическа мощ на който ше бъде необходима не една , и не десет бомби,
то само можем да си представим, какви мащаби приела тази гонка за уранова руда..."
Но това не било всичко, за което изпратили Сото в Северна Америка.
Освен всичко, той трябвало да създаде надеждна шпионска мрежа, готова да бъде внедрена във
всички американски учреждения, които биха били свързани със съсдаването на американския
"атомен проект".
Едновременно с това, той се свързал със Сталинския агент в Ню Йорк Газдар Овакимян,
и му съобщил, че притежава важни сведения, касаещи създаването на оръжие
от нов тип, за разработката на което здраво са се захванали някои държави в света.
Овакимян, разбирайки много добре от научно-технически въпроси
(той бил кандидат на научно-техническите науки), а също и разбирал всикчи изгоди за държавата,
която първа получи в ръцете си атомна бомба. Сото като аванс
предал на съветския разузнавач някои материали, касаещи възможностите за използване на
атомната енергия за военни цели и основните направления на американските физици,
подготвящи своите собствени разработки за уеднаквяване с данните, които
в скоро време ще им предадат достигналите определени успехи англичани.
Овакимян препратил получените данни в Москва, където те попаднали в ръцете
на неговия непосредствен началник - шефа на научно-техническото разузнаване
на СССР Леонид Михайлович Квасников. Квасников веднага оценил информацията,
получена от Америка, но прекрасно разбирал, че това не е достатъчно за това,
че да бъдат представени получените данни на висшето ръководство на страната.
Положението се усложнявало от това, че аржентинският агент искал в замяна само
информация от подобен характер, получена от съветските шпиони от труги страни.
Към това, без съгласието на началниците, Квасников не могъл да пристъпи,
но той све пак се решил да доложи за новата информация на Берий.
Леврентий Павлович Берий, министър на вътрешните работи, както
и се очаквало, не обърнал внимание на "атомния проект", смятайки всичко за дезинформация,
но все пак разрешил тази "дезинформация" да се пусне в обръщение,
за да може да се получи в замяна нещо по-голямо, както му се струвало тогава, нещо по-ценно.
Начаса в Ню Йорк заминали някои материали, касаещи немските атомни разработки,
които били известни на съветското разузнаване още в края на 1938 година.
Тези материали били толкова изчерпателни, че на президента на Аржентина веднага му
станало ясно, че нито Берий, нито Сталин не искали да проумеят, и какво било още
неизвестно на Хитлер и Чърчил заедно с Рузвелт.(*55)
"НОВА ШВАБИЯ"
И тъй, всичко в края на краищата опирало
до тази същата Антарктида, която така удобно била разположена редом със
заинтересуваната от нейните недра Аржентина и тъй далече от алчните американци,
откачените немци и зловредните англичани.
На Менинг не му било необходимо да бъде голям аналитик, за да съобрази, че най-силен
на прага на атомната война ще стане не този, който има най-съвършенната бомба,
а този, у когото тези бомби ще бъдат повече.
Немците възнамерявали да изпратят към непокорната Британия "уранови казани",
нямайки възможност и време да се занимават с по прецизни разработки, но техните рудници
давали много малко уран - от десет тона руда, дори и при най-съвършенна технология
можело да бъде добит не повече от един грам уран, тогава, когато
за създаването на една съвсем обикновена бомба бил необходим поне килограм.
При англичаните и американците нещата с урана стояли по-зле, независимо от по-съвършенните
принципи на разработка и методи за призводство.
Преди войната много богати залежи на уран били открити в Конго,
но те се намирали толкова делеч в джунглите, че само за строителството на
що годе приличен път би била неоходима повече от година, и то при условие,
че белгийските колониални власти, опитвайки се да превеждат своя собствена политика
надалеч от Англия и немците, дадат своето съгласие.
Скоро от Сото от Америка пристигнало важно съобщение,
че Хитлер изпратил към Антарктида своя експедиция съвсем не за това,
неговите учени да могат да търсят там останки от изкопаеми за Берлинския музей по
естествена история.
В първия поход немците вероятно установили, че Земя Кралица Мод е буквално шпикована
с висококачествен уран, а във втората "експедиция" взела със себе си вече и работници,
специалисти и разнообразно оборудване за създаване на първите шахти.
На третата експедиция попречила започналата война - англичаните внезапно блокирали
със своята флота целия Атлантически океан, и пътя към Антарктида с надводни кораби
бил затворен - натам сегамогли да се промъкнат само малко на брой въоръжени
кръстосвачи, но за редовна връзка вече и дума не ставало: подводните лодки били
твърде малки за да могат да поддържат постоянна връзка с райха и да доставят стотици
и хиляди тонове от необходимата уранова руда.
Да се построят в Антарктида тайно заводи за обогатяване на уран при изменящите се
условия било също невъзможно, и затова Хитлер бързо изстинал към скъпоструващите
"атомни проекти" и забранил работата по всички разработки, ак оне обещавали
да дадат значителни резултати след дванадесет месеца, и заявил на своите генерали,
че не вярва в силата на новото оръжие, а в духа на собствените си войници, способни да
побеждават и с голи ръце. (Впрочем много от заповедите на Хитлер и неговите подчинени
никога не били изпълнявани, и работата над атомнаа бомба продължавала да върви до
самия край на войната.) "Нова Швабия" замряла, и всичкото оборудване пренесено преди войната
в "база 211" останало неизползвано.
Зржентинците внимателно следили дейността на немците в Антарктида,
и когато войната започнала, в удоволствие забелязали, че сега
"Нова Швабия" заедно с Новия Берлин можело да бъдат превзети с голи ръце.
В продължение на няколко месеца аржентинските експедиции, изпратени в различни точки
на крайбрежието на "ледения континент", събирали геологически образци и правели
пробни сондажи на различни дълбочини, а учените в аржентинските научно-изследователски центрове
ги изучавали за наличие на уран.
В резултат на проведената работа ставало све по-ясно, че освен Земя Кралица Мод,
за която и така всичко било ясно благодарение на документите, събрани от Сото,
переспективни се оказали още два района - единия на брега на морето на Уедъл,
в близист до планинския масив на Земята на Котц, и на Антарктическия полуостров в
пролива Дрейк. Когато американците понаучили това онова за антарктическия уран,
на адмирал Бърд била дадена спешна заповед да "огради" останалата част от Антарктическия
поллуостров, оказало се, че той не е никак беден както се смятало...
...Американците никога не се отнасяли към южноамериканските народи
като към равни, но тук те почувствали, че са се сблъскали със сила,
с която не ибло възможно да се справят.
Аржентинците, започнали кампания по изгонването на наводнилите всички страни в света
британци, не се уплашили да използват съвсем обикновено "извиване на ръце" и към
която и да е страна в света, особено ако това засягало националните интереси.
Но ако те оставили на тези британци Фолклендските острови с идеята като залог за бъдещи
нормални отношения, то не смятали да оставят в залог нищо на алчните американци.
Когато адмирал Бърд възнамерявал да посети лично аржентинските бази "Сан Мартин" и
"Генерал Белграно", влкючващи около себе си достатъчно големи участъци от свободното
от континентален лед крайбрежие, то му било казано направо
(при това от името на Президента на Аржентина), че тези негови посещения са последните
визити като официален представител на САЩ, и че цялата територия на Западна Антарктида,
простираща се от морето на Берлингсхаузен до морето на Лазарев вече не е нищо друго,
освен една голяма военна база на Република Аржентина, и че аржентинските въоръжени сили
ще унищожават без всякакво предупреждение всек инарушител, без значение
на ранг и националност.
Дълбоко оскърбения от това заявление, адмирал Бърд се заел да
подготвя въоръжено нападение над така нагло присвоените от Аржентинците територии
и смятал да изтрие базите им от лицето на земята.
Но Менинг, очаквайки такъв обрат, отрано блокирал американските "владения", отправяйки
към базите на САЩ Мак Мърдо и Литъл Америка почти целия свой военен флот, включвайки три
хидроавионосци, мигновенно лишавайки силите на адмирал Бърд от покрепа от въздуха.
Същевременнопо дипломатически канали на президента Рузвелт било дадено да разбере,
че пребва да укроти своя национален герой, защото предстоящия конфликт
навярно намало да донесе полза на никого, с излкючение на самите аржентинци в случая,
ако САЩ посегнат на аржентинските владения, на страната на Аржентина
ще застане практически цялата Южна Америка, и вероятно дори Мексико, не смятайи и други
неприсъединили се към нито един блок, но съчувстващи на Германия страни -
а това за американците означавало не само неприятности, а би било край на свичките им стремежи
засветовно господство в близкото десетилетие.
Запазвайки фалшивата усмивка на лицето си, Рузвелт се
съгласил подозрително лесно с доводите на президента Менинг.
Американците имат сега други по-важни проблеми, например как по-деликатно да се справят
със световната хегемония на Британската империя, да не се включват в европейската война,
и незабелязвайки явнонеуместната агресивност на аржентинците по отношение на САЩ,
той осъзнавал, че засега бил длъжен да им благодари поне за това, че започнали да гонят
британците от страната си, като предоставяли на американците възможността да земат
тяхното място по-късно след войната. Освен това Рузвелт разсъждавал трезво, че ако използва
груба сила и напомня за британците, не си струва, а уран от аржентинците може просто да купи
- парите ще стигнат дори за това, да купи от тях цялата Антарктида заедно с Патагония в добавка.
Назряващия международен скандал така и умрял напразно,
погребал надеждите на свързаните с войната в Европа англичани да отдалечат своенравната
Аржентина по-далеч от "урановата храна"...
В същото време Нова Швабия запустяла толкова, че по-нататъшната
и поддръжка не била по джоба на райха. Към 1944 година в "база-211" и в Новия Берлин
не останал нито един немец - били извозени с подводни лодки,
други напуснали Антарктида със самолети към Южна Америка.
Земя Кралица Мод преминала под негласната юрисдикция на Аржентина. Новия аржентински президент
Еделмирио Фарел издал заповед за консервиране на почти готов завод в Новия Берлин
и започнал да чака купувачи...
АРЖЕНТИНА И "ГОЛЯМАТА ТРОЙКА"
Не се наложило да чака дълго.
С края на втората световна война в света се обособили две доминиращи сили - САЩ и СССР,
които излезли от тази война дотолкова силни в политическо отношение, че можели да
диктуват своите условия на целия свят без всякакви посредници.
Но на Аржентина не им пукало и за тези сили, и за тези условия. Умело използвайки
противоречията между двата гиганта, аржентинците сами можели да диктуват каквото искат.
Стремейки се да покажат на целия свят своята независимост в провеждането на външната и
вътрешна политика, аржентинското правителство дори след окончателния
разгром на фашизма не смятало да забранява дейността в страната на профашистки организации,
и буквално отхвърляйки призива на демократическа Америка,
укрила хиляди и десетки хиляди избягали от възмездието нацистки престъпници.
Напук на същата тази Америка някои права получила и аржентинската комунистическа партия.
(разбира се, срещу някои задължения)
Сменилия Фарел на поста президент генерал Хуан Перон (бивш министър на труда -
това трябва да се отбележи специално) веднага установил дипломатичски отношения със
съветските министри и специалисти, някои военни, икономически и други договорки.
В края на 1946 година в аржентинските пристанища станало много тясно от съветски
търговски кораби, в морето около Южно-Оркнейските и Южните Сандвичеви острови
имало съветски китоловни кораби, американските рибари неведнъж забелязвали в мъглявия
антарктически дим характерните силуети на съветските крайцери. Но странното било, че
повечето съветски търговски кораби, товарили в аржентинските пристанища транзитни товари,
напускали пристанищата натоварени, през нощта и накъде отивали един Бог знаел...
Същевременно били предприети някои стъпки по отношени и на формално победилата,
но намираща се в разруха Британска империя. Хуан Перон,
продължавайки политиката, насочена към по-нататъшно напълване на държавната хазна, знаел,
че вече нямало какво да вземат от англичаните, освен оръжие,
но самите англичани се явявали прекрасен посредник в преговорите с омразния и много богат
чичо Сам. Не изминала година и половина от капитулацията на Германия, когато неочаквано
за всички британските "изследователи" с явното попечителство на аржентинските власти
започнали безпрепятствено да се настаняват на Антарктическия полуостров и свободните от
континенталния лед заливи на Новия Нантак и Хол. Като гъби никнели в "аржентинските
антарктически владения" британските бази.
Британските кораби започнали все по-често да се появяват в морето на Уедъл и в пролива Брансфилд,
Затова пък аржентинските ВМС изведнъж се обзавели с нов английски самолетоносач.
Този супер съвременен самолетоносач не струвал на аржентинската хазна нито песо,
както и американския крайцер "Бруклин"(*56),
А също и неиброимо множество единици военна техника, предоставена на бъдещия съюзник
от могъщите северноатлантически държави...
Сталин се разплатил с президента Перон да бъде запазвена за него
недокосната "Нова Швабия" в чуждестранна валута.
В замяна на част от първокласния антарктически уран той изключил Аржентина
от списъка на развиващите се страни, работническата класа на които трябвало да бъде подложена
на мащабна"обработка" с новата, комунистическа идеология.
Този вариант се оказал толкова добър за Перон, че му се наложило и да "доплаща".
Освен това, че в аржентинските военно-морски бази минавали цялостен ремонт корабите на
"антарктическия военно-морски флот на СССР", Аржентина поела върху себе си също
и политическото прикритие на някои операции на този същия флот в антарктически води.
Така например, когато в началото на 1947 година
4-та антарктическа експедиция на адмирал Ричард Бърд с присъщата за всички американци
безцеремонност се втурнала в пределите на "съветската зона" в района на Лазареското находище,
за да се разберерат "кой е стопанина в къщата", и сталинската подводна лодка К-103, с точен
торпеден удар отправила на дъното американския есминец "Мърдок", а кингкобрите на Мазурук
съкратили наполовина числеността на палубната авиогрупа на самолетоносача "Казабланка",
то на аржентинския президент не оставало нищо друго, освен отново да предупреди американския
(по това време Хари Труман), да не вдига много шум.
Този път "темата" за шантаж била намерена бързо.
КАПИТУЛАЦИЯТА НА АДМИРАЛ БЪРД
...на 27 февруари самолета, с който летял на изток адмирал
Бърд, за да открие и фотографир летището, на което били базирани съветските изтребители,
нападнали ескадрата му, бил подложен на внезапна атака от два изтребителя
П-63 със звезди на крилата. Простреляли единия двигател на андмиралския "тигър" и
го принудили да се приземи на леденото поле, а пристигналите десантчици на транспортен Ли-2
взели прославения адмирал в плен. Както свидетелства в своите "разшифровани" неотдавна дневници
самия Бърд, руснаците се отнесли с него съвсем добронамерено, до колкото били способни в
отношението си към достоен противник. Червен и черен хайвер, "Столична водка",
любимите на Сталин първокласни цигари "Херцеговина-флор" -
всичко било предоставено на американеца в изобилие, но той също често бил и предупреждаван
и за това, че ако президента Труман не се съгласи на мирни преговори,
ще се наложи адмирала да бъде ликвидиран... просто така, ... В своите записки
адмирала написал и някои от фамилиите на своите високопоставени руски "приятели",
като Петров, Иванов, Сидоров, но и без това е ясно, какви хора има предвид.
В крайна сметка личността на контра-адмирала Папанин и генералите Каманин и Ляпидевски
се загатват толкова честно, че не се нуждаят от дешифриране...
Това било първото лично поражение на труман в неговата борба
с комунистическата заплаха, която, както изглежда той сам и измислил,
за да приобщи недоволните в страната си, и да вдигне по този повод шум,
както правилно забелязали аржентинците, не си е струвало.
Президентът трезво премислил и стигнал до извода, че всемогъщите руснаци така или иначе
ще открият свои източници на уран, и да им попречи в това би се опитал само пълен идиот.
В края на краищата потребностите на САЩ от радиоактивни материали биха могли да бъдат
задоволени и с лихвите от Конго, откъдето вече пътували към Америка кораби, натоварени с руда,
закупена за дребни центове, и където пътя на руснаците бил затворен на веки веков.
(*57)
При това за свое късче от Антарктида започнали да претендират и французите, които
имали с руснаците свои "интимни" отношения още от преднаполеоновски времена.
Баланса на силите на Южния полюс на се накланял в полза на чичо Сам,
но да се афишира това не било редно.
На Труман не му оставало нищо друго, освен да охлади своите амбиции за известно време
и да прибере антарктическата ексдра в къщи. Той разбирал прекрасно, че като човек, от който,
без да преувеличаваме, зависи ако не всичко в света, то много,
че да размахва "атомната заплаха" още не е дошло време - Сталин явно не бил от страхливите,
и на такъв елементарен блъф няма да се върже, в случай на "атомна атака" срещу неговата страна
ще скочат не само Франция и Аржентина, а "ще се разбучат всички подред",
а това го забранявал здравия разум, но и някои съображения по въпросите на военната
стратегия и тактика, предоставени на вниманието на Труман от Дуайт Айзенхауер.
(Всъщност, Айзенхауер също не бил глупак, именно той обърнал внимание на своя президент,
че атомната бомба не е средство за водене на война, както смятал "оголелия ястреб"
генерал Дъглас Макартър, а по-скоро начин за въвеждане на ред в самите щети и съюзнически страни,
тъй като руснаците все пак ще имат бомба, искат или не иска американците,
но затова пък успешно изпълнената атомна програма в СССР ще подкоси икономиката
на комунистическата държава толкова силно, че след време ще може да бъдат превзети с голи
ръце, и дори без изобщо да се използва оръжие).
По-нататък събитията се развили по следния начин.
Труман веднага излязъл с "мирни инициативи" по антарктическия въпрос, и за да
склони на своя страна поне французите, им отделил прилично парче от тази същата Антарктида
в района на Земята на Уилкс(*58),
но попътно направил и още един неочаквано ловък ход:
повикал за "разделяне на баницата" и всички останали желаещи.
Желаещо се събрали много. Веднага след "поканата" към Антарктида потеглили
кервани от кораби едва ли не от всички краища на света, всяка по-малко или повече
развита страна, дори и не мечтала за подобна щедрост от страна на силните в света,
счела за чест да започне своя собствена "антарктическа програма".
За десет години в Антарктида се напълнило с "изследователи" както копърка в консервна кутия,
дали и своя принос и западногерманците, притова Труман поискал от
Сталин да им върне "Новия Берлин".
Първоначално руснаците напълно успешно отклонявали тези претенции,
до смъртта на Сталин от една страна и "възкачването на престола" на Айзенхауер
от друга, баланса на силите най-после съществено се наклонил в полза на САЩ.
Аржентинския президент Перон, внезапно почувствал в новия лидер на СССР Хрущов опасен,
за разлика от напълно благоразумния, макар и твърде амбициозен Сталин,
враг на цялата човешка цивилизация, откъснал от себе си този "кръстоносец на атомния век",
незабавно развалил всички договори със комунистите по кутизовски. Французите също побързали
да се отрекат от своите доскорошни "приятели",
изгонвайки най-накрая комунистите от правителството.
Съветското ръководство било поставено в такава изолация, че не му останало нищо друго,
освен да се съгласи със всички условия, поставени от "световното общество", което ръководела
Америка.
Не притежавайки способности за разбиране на реалната политическа обстановка и
увереност в ътрешния ден на своя предшественик, Хрущов, за да спаси поне нещо,
пристъпил към подписване неизгодния за него договор за провеждане през 1957 година
на тъй наречената "Маждународна геофизична година", завършила две години по-късно
с пълен крах на неговата "антарктическа програма". на 1 декември 1959 година двадесет и една
страни подписали знаменития "ДОГОВОР ЗА АНТАРКТИДА",
към който трябвало ще не ще да се присъедини и Съветския Съюз.
С това Съветите можели само да "изучават" прелестите на антарктическия уран на място,
но не и да го изнасят от пределите на Шестия Континент,
това не било разрешено на никого по света.
- Ако не е "наш", - саркастично отбелязал след подписването на договора
президента Айзенхауер пред издателя на "Репортер" Франсис Асколи, -
... то тогава няма да е и "ваш"!
БЕРНТ БАЛХЕН И РИЧАРД МОНТЕГЮ
Но да се върнем на онази далечна 1947 година,
когато прославения адмирал Ричард Бърд счупил събите си в "сталинските соколи".
Връщането на адмирала от съветски "плен" в Америка било тягостно и не предвещавало нищо хубаво.
Разбира се той получил своя дял от ордени и почести, но цялата му репутация се намирала
в плачевно състояните. Особено силно го настъпвал норвежеца Бернт Балхен, съратник
на Бърд и бивш негов спътник към Южния полюс през 1928 година. Балхен, макар и
да станал наследник с същата година на Флойд Бенет (след преждевременната му смърт)
на отговорния пост помощник на адмирала, с пълна сила усетил цялата тежест на
характера на самолюбивия американец.(*59)
След години му се удала възможността да се разплати с Бърд, още повече че в някои кръгове,
в които се движел адмирала, се носели слухове за това, че през 1926 година Бърд измамил всички,
дори своя верен спътник Бенет, пилота, не разбрайки от навигация, за това,
че някак си в края на краищата са стигнали до Северния полюс, и така поставили абсолютен рекорд.
А нали тогава на Бърд повярвал дори Амундсен, съпровождащ тази експедиция в полет,
и благодарение на това адмирала станал герой не само на Америка, но и на целия свят.
(*60)
По-някакъв начин Балхен узнал за поражението на Бърд в Нова Швабия,
и започнал да разпространява слухове за това, че адмирала вече стар -
тогава през 1926-та не е бил на Северния полюс, и загубил битката през 1947-ма
с "летящите чинии"... Арнолд Бумстед, главен картограф на американското Географическо
общество, си спомня, че когато двамата полярника се изправили лице в лице,
на тържествата по случай четиридесет годишнината от експедицията на Шекълтън,
между тях възникнал инцидент, за малко не преминал в досаден бой.
"Според мен, разговора бил за някакви мемоари, - писал Бумстед в своето писмо
до писателя Ричард Монтегю. - Балхен написал книга и показал ръкописа на Бърд...
На Бърд не му харесало, и тогава той поискал от бившия си колега да премахне
от книгата всичко касаещо него..."
Книгата на Балхен така и не била публикувана.
Но на бял свят излязла друга книга, написана от Ричард Монтегю, запознавал се с ръкописа,
който не допаднал на адмирал Бърд. Това станало през 1974 година,
вече след смъртта на Балхен.
Книгата се наричала "Полюси и герои", и в нея най завоалирано се осмива вече станалата
популярна версия за това, че през 1947 година 4-тата експедиция на
адмирал Бърд претърпяла поражение от НЛО.
"Първия, който пуснал слуха за секретната база на нацистите на Южния полюс,
- бил смия Бърд. - написал Монтегю на 53-та страница от книгата си.
- Бернт Балхер, макар и норвежец, имащ американско гражданство, свързан пряко с
армията на САЩ и принуден да мълчи за това, което ставало в морето на Лазарев през
февруари и март 1947 година. И той бил разкъсван межди своя дълг, и желанието да си отмъсти
на адмирала, от който изтърпял толкова след смъртта на Флойд Бенет...
Как е влязла в главата на Бърд идеята за "летящи чинии" - един Бог знае".
За това пък някои заинтересовани научили много бързо, при това
не от някакви секретни архиви, а от публикация в същия този
"Flug Revue".
В бр. 5 от 1977 година на това западногерманско списание
се появила статия за това, че през 1945 година адмирала присъствал на изпитание на
"летящи палачинки" XF-5U на Страдфордското летище в Кънектикът, и още тогава,
когато били снабдени с двигатели с въздушни витла. Забележителните летателни характеристики
направили незабележимо впечатление на адмирала, че той поискал от Цимерман колкото може
по-бързо да адаптират новия самолет към твърде жестоките условия на полярните ширини.
Другия национален герой на Америка - летецът-изпитател Чарлз Линдберг, явявайки се,
както е известно, един от най-близките приятели на Бърд (без да смятаме покойния Флойд Бенет)
дори предложил да командва авиогрупа в антарктическта база "Литъл Америка"...
(*61)
Разбира се, политиците, както твърди списанието, преразпределили всички роли,
XF-5U, както ставаясно от официалните източници така и не попаднали в Антарктида,
и Бърд трябвало да воюва с руснаците с остарели самолети.
Ами Сталин, Папанин и Мазурук? "Бащата на всички народи" не оставил след себе си
мемоари, Папанин запазил загадъчно мълчание до края на живота си, макар че синът му загатвал
за някакви интересни документи, съхранени в архива на баща му.
Това било преди някакви си десет години, но има данни, че синът на прославения
полярен герой просто вдигал шим, защото всички тези документи били взети от Папанин
още през 1983 година по заповед на самия Андропов, добрал се тогава до властта.
Същата участ била постигнала и много от останалите участници на тогавашната епопея.
Всичко, което днес може да компрометира героя на Америка, и тази същата Америка,
чака своя час в надеждни тайници, тъй че за простосмъртния да се опита да получи дори и
капчица от тези сведения би било не само немислимо, но и смъртоносно.
"РАЗСЕКРЕТЕНАТА" ИНФОРМАЦИЯ
Както е известно, от втората половина
на 70-те години в САЩ започва борба с уфологическите организации за разсекретяване
на всевъзможни секретни архиви.
За такива се смятат преди всичко отчетите за наблюдения на непознати обекти, събирани
две десетилетия такива проекти, каот "Синята книга", "Гранж", "Сайн" и други
(следва да се отбележи, че през тези години за съществуването на "Мажестик -12"
и нейните "подобия" никой и не подозирал).
И както се окзало, в разсекретените документи не се намерил
нито ред за претърпелите аварии летящи дискове - ако такива документи са съществували,
то те се намирали на съвсем друго място.
Уфолозите отдавна подозирали, че досиетата на тема НЛО трябва да се търсят в
големите секретни организации - ЦРУ, ФБР, Управлението за национална безопасност,
в НАСА и НОРАД(Обединена система за противовъздушна отбрана на Северно-Американския
континент), макар тези организации винаги да отричали своята връзка с "летящите чинии"...
На 4 юли 1974 година Конгреса на САЩ приел поправка към
Закона за свободата на информацията. Поправката осигурявала достъп на всеки гражданин
до архивите на федералните ведомства, наистина, с девет уговорки.
Като например, тук не влизали документи, разгласяването на които можело да нанесе сериозни
вреди на националната безопасност на страната. През 1977 година две обществени
организации - "Наземно наблюдение на НЛО" и "Граждани против секретните работи в ЦРУ" -
подали в окръжния съд във Вашингтон иск против... ЦРУ!
Централното разузнавателно управление било обвинено не само в укриване на много документи,
но и в отричането на съществуването на подобни документи в своите архиви.
Подибни искове били предявени и към "Разузнавателното управление на министерството на отбраната",
и ФБР. Уфолозите, за да скрият своята незаинтересованост и разстроеност по този повод,
започнали да тръбят навсякъде, че са ги водили за носа и било необходимо в това дело
намесата на общественото мнение.
Общественото мнение не помогнало, защото "делата за разсекретяване" се водели от
компетентни съдилища, против които, както се казвало, не може да излезеш...
И тогава всички уфолози започнали да четат всички получени документи между редовете
и да ги тълкуват всеки както си иска.
Больше всех от обиженных, как ни странно, досталось ФБР. Доктор
Брус Маккаби, физик-оптик из Нью-Йорка, который и отсудил у ФБР интересующие
уфологов бумаги, обнаружил документ, в котором прямо указывается, что еще в 1950
году Пентагон в лице генерала Джорджа Шульгена пытался склонить ФБР подключиться
к расследованию головоломок о летающих дисках. В самом конце этого так
называемого меморандума имеется приписка, сделанная рукой самого шефа ФБР Эдгара
Гувера.
"Я бы не возражал, - записал своими неудобочитаемыми каракулями
Гувер, - но прежде чем дать согласие, мы должны получить свободный доступ к
подобранным армией дискам, чтобы удостовериться в /наличии/ проблемы, потому что
существует мнение, якобы это всё - выдумки адмирала..."
...Долгие годы знающие (и думающие в том числе) специалисты
вполне уверенно полагали, что зашифрованная под определением "АДМИРАЛ" личность,
не кто иной, как самоубийца Форрестол - а кто же еще? Но последние данные явно
свидетельствуют не в пользу министра обороны. Стоит только вспомнить, кому
именно все уфологи мира приписали авторство термина "летающие тарелки" (т. е.
"плоские английские каски" - чем не ТАРЕЛКИ?), и каракулям Гувера придается
несколько (а то и совсем иной смысл. Ведь в самом начале 1947 года Кеннет
Арнольд еще не "выпустил в народ" своего знаменитого термина, а свои показания
адмирал Бэрд комиссии давал в апреле, то есть за целых три месяца до "видения"
помощника шерифа из Якимы. Другое дело, что "всплыли" "признания" полярника
только много лет спустя, но не значит ли это, что уфологи сами приписали ему эти
слова? Возникает вопрос - с какой целью, и почему они в своих начинаниях не
пошли дальше, "разоблачив" Арнольда и поставив если не под удар, то хотя бы под
сомнение его первенство в этом вопросе?..
В 1994 году в саваннской газете "Дейли Фрэйм" было опубликовано
интервью с неким Оливером Робертсоном, смотрителем маяка на близлежащем острове
Оссабо. В апреле 1947 года, когда Оливеру было всего 6 лет, он случайно явился
свидетелем того, как правительственные агенты изымали из киоска, расположенного
рядом с домом, где он жил, поступивший туда тираж саваннской газеты "Эдвенчур".
На расспросы прохожих, в чем, мол, собственно дело, агенты заявили:
- В газету попала лживая информация на внешнеполитические темы,
и правительство обеспокоено, как бы она не смутила читателей.
...Когда Оливер пришел домой, то узнал, что отец его все же
успел купить эту газету. Но оказалось, что другие правительственные агенты
(предположительно, они были из ФБР) проводят поквартирную проверку во всех
близстоящих зданиях, чтобы конфисковать все купленные населением экземпляры.
- Отец спрятал эту газету под линолеум на кухне, - вспоминал
Ровертсон, - и когда пришли агенты, то сказал им, что газету еще не покупал и
даже не слышал о её содержании... Для того, чтобы не вызывть подозрений слишком
уж прямым ответом, он поинтересовался, по какой причине происходит подобная
конфискация, и в ответ услышал то же, что слышал и я возле киоска. Мой отец
продолжал эту газету под линолеумом до начала 60-х годов, а когда я подрос,
показал ее мне, уже пожелтевшую от времени. В этой газете была заметка под
заголовком "Война с русскими"... или что-то вроде этого, уже не помню. Автор
заметки, ссылаясь на какое-то центральное информационное агентство сообщал, что
русские напали на нашу мирную полярную экспедицию в Антарктиде и разгромили её.
Наш адмирал, который командовал этой экспедицией, чудом спасся. Якобы он побывал
у русских в плену и был обменян впоследствии на двух русских шпионов, которые
украли секрет нашей атомной бомбы. Как вы понимаете, тогда у нас в стране были
не лучшие времена... Из-за границы все чаще поступали сообщения о том, что
китайцы, которым мы во время войны подарили столько оружия, снаряжения и прочих
богатств, нас предали и вступили в сговор со Сталиным, что русские уже делают
свои атомные бомбы в большом количестве и скоро вступят в войну против США, и т.
д. и т. п. А тут еще это сообщение про конфликт на Южном полюсе... Мы все тогда
не верили нашему правительству, которое утверждало, что бояться нам совершенно
нечего, потому что русские не располагают пока атомным оружием - все знали
прекрасно, что Сталин хитрый и коварный, и мог напасть внезапно. Так почему бы
этому не начаться с Антарктиды?
Когда исследователь "феномена НЛО" из Флориды Гордон Рике,
выслушав Робертсона, попытался разыскать редакцию газеты "Эдвенчур" или хотя бы
издательство, которое она представлял, то выяснил, что таковых уже не существует
еще с 1950 года. Место редакции заняла совсем другая газета, а во всех
библиотеках, куда Рике заглядывал, сохранились только исправленные экземпляры
искомого номера, то есть с другой статьёй вместо той, что его интересовала. О
судьбе своего экземпляра, который хранился у его отца, Оливер Робертсон не смог
сказать ничего определенного. Как бы там ни было, а выяснить про статью "Война с
русскими" учёным ничего больше не удалось.
Однако эта интересная история не ограничилась только одной
газетой "Эдвенчур". Остается загадкой и судьба одного из выпусков популярного
чикагского журнала "Форвард" в 1947 году, где была опубликована эксклюзивная
статья о катастрофе экспедиции адмирала Бэрда, основанная на рассказе одного из
моряков, к ней же прилагалось и несколько фотографий. Что стало после с тиражом
этого выпуска - неизвестно. Все экземпляры самым таинственным образом исчезли.
Точнее, почти все, за исключением нескольких, "проскочивших" через руки
некоторых специалистов, с которыми Гордон Рике встретился и записал их
воспоминания. Одни утверждали, что "видели" злополучную статью в еженедельнике
"Брамо", но никто не мог предоставить экземпляр в подтверждение. Другие
полагали, что сенсационная статья была опубликована не в "Брамо" и не в
"Форварде", а в "Большой политике". Рике, описывая свои злоключения,
рассказывает, что он отыскал в библиотеках и "Брамо", и "Большую политику", но и
эти номера были исправлены (если, конечно, до "исправлений" в них что-то было).
Хотя исследователь и понимал, что дыма без огня не бывает, но все же начал
сомневаться в правильном направлении своих оисков. Сдаваться, правда, он не
собирался, и его терпение его наконец достойно вознаградило.
Продолжая осторожно наводить справки о подобных публикациях,
Рике совершенно случайно (хотя и вполне закономерно) "набрел" на статью в
журнале "Крайс" (Колумбус), увидевшую свет в сентябрьском номере за 1987 год, и
называвшуюся "НЛО в Антарктиде". Автор статьи, известный американский уфолог
Леонард Стрингфилд, проинтервьюировал одного из пилотов, который в том далёком
1947 году участвовал в 4-й экспедиции адмирала Ричарда Бэрда. Бывшего пилота
звали Джон Сайерсон, во время второй мировой войны он служил в полярной авиации,
а потом в эскадрилье штурмовиков, которая базировалась на Алеутах и совершала
налёты на японские объекты на Курильских островах. Опыт полетов и успешного
выполнения боевых задач в сложных полярных метеоусловиях у Сайерсона, таким
образом, имелся, что и позволило адмиралу привлечь его к выполнению сложного
задания в Антарктиде наравне с другими ветеранами. По воспоминаниям Сайерсона,
авиагруппа авианосца "Касабланка", на который он попал, состояла из шести
геликоптёров S-46 и двадцати пяти самолетов: пяти истребителей F-4U "Корсар",
пяти реактивных штурмовиков А-21 "Вампир", девяти бомбардировщиков "Хэллдайвер",
командирского "Тайгеркэта" и пятёрки... XF-5U "Скиммер"!
Учитывая интерес к этим самым "скиммерам" лично адмирала Бэрда,
вполне можно предположить, что Сайерсон в отношении них ничего не придумал, тем
более что так красочно описать эти экзотические "блинчики" мог только человек,
который действительно наблюдал их полёты своими собственными глазами.
"Они были такми смешными на палубе авианосца, - вспоминает
Сайерсон, - что с трудом верилось в то, что они смогут не только выполнить
боевую задачу, но и вообще летать... Но как только начались тренировочные
полеты, "блинчики" показали, на что способны они в опытных руках. Прославленные
"корсары" в сравнении с ними казались сидячими утками".
Бывалый лётчик довольно сжато, но очень ёмко описал первый
месяц пребывания авианосца "Касабланка" в антарктических водах, по крайней мере
тут ему верится. Но начиная с 26 февраля, когда он упомянул о потоплении эсминца
"Мэрдок", в его версии начались очевидные "сбои", объяснить которые не в
состоянии даже всезнающий Стрингфилд.
"...Они выскакивали из-под воды как угорелые, - рассказывает
бывший пилот, описывая противостоявшие американцам "летающие тарелки", - и
проскальзывали буквально между мачтами кораблей с такой скоростью, что потоками
возмущенного воздуха рвало радиоантенны. Несколько "корсаров" успели взлететь с
"Касабланки", но они по сравнению с этими странными летательными аппаратами
выглядели как стреноженные. Я не успел и глазом моргнуть, как два "корсара",
сраженные какими-то неведомыми лучами, брызнувшими из носовых частей этих
"летающих тарелок", зарылись в воду возле кораблей. Я в это время находился на
палубе "Касабланки" и видел это так, как вы сейчас меня самого. Я ничего не
понимал. Эти предметы не издавали ни единого звука, они безмолвно носились между
кораблями, словно какие-то сатанинские иссиня-чёрные ласточки с кроваво-красными
клювами и беспрерывно плевались убийственным огнем. Внезапно "Мэрдок",
находившийся от нас в десяти кабельтовых (*62), полыхнул
яким пламенем и стал тонуть. С других кораблей, невзирая на опасность,
немедленно были посланы к месту катастрофы спасательные шлюпки и катера. Когда в
район боя прилетели наши "блинчики", незадолго до этого перебазированные на
береговой аэродром, то и они ничего поделать не смогли. Весь кошмар продолжался
что-то около двадцати минут. Когда "летающие тарелки" снова нырнули под воду, мы
стали подсчитывать потери. Они были ужасающими..."
Как уже упоминалось, в этом скоротечном фантастическом бою ВМС
США потеряли один корабль, девять самолетов (в том числе и три "скиммера") и
более сорока человек наличного состава, в большинстве своем это были моряки с
потопленного эсминца, включая капитана Сайруса Лафарга и его старшего офицера.
Остальные корабли обстрелу с "летающих тарелок", к немалому удивлению моряков,
не подвергались. На следующий день, как пишет дальше Сайерсон, адмирал Бэрд на
двухмоторном истребителе "Тайгеркэт" отправился на разведку и пропал вместе со
своим пилотом и штурманом. Когда известие об этом достигло Вашингтона, то
адмиралу Старку, заместителю Бэрда, было приказано немедленно сворачивать
экспедицию и, соблюдая полнейшее радиомолчание, следовать обратно в Штаты без
каких-либо заходов на промежуточные военно-морские базы.
Результаты экспедиции немедленно засекретили, а всех ее
участников заставили подписать кучу разнообразных документов о неразглашении
всяческих тайн. И тем не менее в печать кое-что просочилось еще тогда, о чем
можно прекрасно судить хотя бы по статьям в саваннской газете "Эдвенчур" или
чикагских изданиях. Правда, статьи эти шли вразрез с рассказами бывшего пилота
Сайерсона (в вынырвающие из-под воды самолёты нельзя поверить даже с трудом), но
выбирая во что верить, все же следует проявить гениальное на первый взгляд
благоразумие - ведь имелись же "скиммеры" у американцев? Так почему бы не
очутиться таким же самым "скиммерам", только получше, в экспедиции Папанина?
КРАЙ НА ТРЕТА ЧАСТ
БЕЛЕЖКИ
ЧАСТ 3
30. Стр.127. Даже самый главный уфолог мира (не будет
преувеличением сказать и так) доктор Хайнек признавал, насколько иллюзорна
научность уфологии: "У нас нет доказательств, что объекты, которые "видели"
очевидцы, действительно отражались на сетчатке их глаза. Мы лишь можем
констатировать, что мозг очевидца получал сигналы об этих изображениях".
31. Стр.130. ШАНГРИ-ЛА - некая
фантастическая страна волшебников, впервые упомянутая в романе английского
писателя Дж. Хилтона "Потерянный горизонт", нечто вроде "тридесятого царства,
тридевятого государства"; навеяна древними сказками о мифических восточных
королевствах Шамбала и Агарта.
32. Стр.130. ШВАБИЯ - исторически
сложившаяся область в Южной Германии и Швейцарии, где, начиная со времён раннего
средневековья расселились древние германские племена аллеманов, или швабов.
Швабия считается прародиной всех германских народов.
33. Стр.131. Кстати говоря, в 1947 году главным редактором
журнала "Фрей" был ныне известный бельгийский уфолог Робер Фош, который, по
словам Стрингфилда, "... нанёс международному уфологическому движению гораздо
больше вреда, чем пользы, публикуя в редактируемых им изданиях истории, не
способные выдержать конкуренции даже с незатейливыми сказками братьев Гримм".
34. Стр.131. До недавнего времени в среде иных специалистов
ходила легенда о том, что журнал "Бризант" являлся чисто анонимным изданием, и
его единственный номер был отпечатан в Западной Германии в 1978 году фирмой, о
которой ни прежде, ни после ничего никому не было известно, а автором всех
статей являлся некий Эрнст Цундль, ярый неонацист, занимающийся пропагандой
нацистских идей. Однако существует интересный факт, проигнорированный как
уфологами, так и их противниками: в 1979 году в Англии разгорелся крупный
скандал, когда выяснилось, что основным источником финансирования журнала
(который, как оказалось, выходил с перерывами с самого 1945 года) являлся так
называемый "Европейский Банк" в Париже, подконтрольный КГБ. Подробности можно
найти в книге Д.Моусона и О.Рида "Тайные проделки СИС".
35. Стр.136.
ПАПАНИН ИВАН ДМИТРИЕВИЧ (1894-1986) -
советский полярный исследователь, доктор географических наук, контр-адмирал
(1943), дважды Герой Советского Союза, член КПСС с 1919 года. Возглавлял первую
советскую дрейфующую станцию СП-I (1937-38). Начальник Главсевморпути (1939-4),
начальник Отдела морских экспедиционных работ АН СССР (с 1951 г.). Член ЦРК
партии в 1941-52 г.г. Депутат ВС СССР в 1937-50.
КРЕНКЕЛЬ ЭРНСТ ТЕОДОРОВИЧ (1903-71) -
советский полярник, доктор географических наук, Герой Советского Союза, член
КПСС с 1938 года. Депутат ВС СССР в 1937-50 г.г.
ФЁДОРОВ ЕВГЕНИЙ КОНСТАНТИНОВИЧ (1910-81)
- советский геофизик, академик АН СССР, государственный деятель, Герой
Советского Союза. Член КПСС с 1938 года. Начальник Главного управления
гидрометеослужбы при СНК (Совет Народных Комиссаров), СМ (Совет Министров) СССР
(1939-47, 1962-74). Вице-президент ВСМ, депутат Высшего Совета СССР.
Государственные премии в 1946 и 1969 г.г.
ВОДОПЬЯНОВ МИХАИЛ ВАСИЛЬЕВИЧ (1899-80) -
советский лётчик, Герой Советского Союза, генерал-майор авиации. Член КПСС с
1934 г. С этого же года - участник воздушных экспедиций на Северный полюс. В
Великую отечественную войну - командующий авиационной дивизией дальнего
действия. Член ЦИК СССР, депутат ВС СССР в 1937-46 г.г.
МАЗУРУК ИЛЬЯ ПАВЛОВИЧ (р.1906) -
советский полярный летчик, генерал-майор авиации (1946), Герой Советского Союза,
член КПСС с 1925 года. Участник первой (1937) и многих других экспедиций на
Северный полюс и полетов в Антарктиде. Депутат ВС СССР в 1937-50 г.г.
КАМАНИН НИКОЛАЙ ПЕТРОВИЧ (1908-82) -
советский военачальник, генерал-полковник авиации, Герой Советского Союза, член
ЦК КПСС, в 1934 году участвовал в спасении экипажа парохода "Челюскин". В
Великую Отечественную войну - командир авиационного корпуса. В 1966-71 г.г.
руководил подготовкой космонавтов.
ЛЯПИДЕВСКИЙ АНАТОЛИЙ ВАСИЛЬЕВИЧ
(1908-83) - советский лётчик, Герой Советского Союза, генерал-майор авиации,
член ЦК КПСС с 1934 года, в том же году участвовал в спасении экипажа
"Челюскина". В Великую Отечественную войну - директор авиационного завода. Член
ЦИК СССР, депутат ВС СССР в 1937-46 г.г.
36. ЛЕНД-ЛИЗ - система передачи (взаймы
или в аренду) вооружения, боеприпасов, стратегического сырья, продовольствия и
т.п. Поставки по ленд-лизу осуществлялись США в страны-союзницы по
антигитлеровской коалиции в период Второй мировой войны.
37. Стр.147. В июне 1944 года, сразу же после высадки войск
англо-американских союзников в Нормандии, было образовано так называемое
Временное правительство, в состав которого вошло очень значительное количество
представителей французской компартии. Пользуясь своими заслугами в организации
движения Сопротивления во время войны, коммунисты влияли практически на все
решения, принимаемые этим правительством, и одним из первых таких решений было
немедленное заключение советско-французского договора о союзе и взаимопомощи.
Когда Временное правительство было преобразовано в Четвертую Республику, влияние
коммунистов еще больше усилилось. Засилье коммунистов в послевоенных
правительствах было настолько значительным, что национальный герой Франции
генерал Де Голль, до 1946 года возглавлявший Временное правительство, отказался
от всякого участия в деятельности главного законодательного органа страны -
Национального собрания. И только в 1951 году, когда пропорциональная система
выборов в Национальное собрание была изменена на мажоритарную, позволившую
входящим партиям блокироваться, коммунисты стали быстро вытесняться из
правительства.
38. Стр.148. БЕРИЛЛИЙ - химический
элемент, в больших количествах применяемый в самолёто- и ракетостроении; в
ядерных реакторах - идеальный замедлитель и отражатель электронов. ВОЛЬФРАМ -
химический элемент, главный компонент жаропрочных сверхтвердых сталей, в чистом
виде используется в электротехнике и радиоэлектронике.
39. Стр.148. Через десять лет после приобретения независимости
Аргентиной и провозглашения республики, аргентинским правительством были посланы
войска на юг с целью присоединения "бесхозной" прежде Патагонии, населенной
индейцами. К 1829 году сопротивление индейских племен колонизаторам было
полностью подавлено, а к середине XIX века этиплемена были и вовсе уничтожены.
Официально Патагония была присоединена к Аргентине в 1830 году.
40. Стр.149. Успех полета к Северному полюсу 9 мая 1926 года
положил начало карьере Бэрда как полярного исследователя. Это прекрасно понимал
и "старый полярный волк" норвежец Руал Амундсен, провожавший американцев в тот
день в полет из Кингс-Бея на Шпицбергене накануне вылета к полюсу на дирижабле
"Норвегия" собственной экспедиции. Напрасно Умберто Мобиле торопил Амундсена,
уговаривая его опередить американцев - норвежец заявил ему, что лично его
рекорды не волнуют, а первенство Бэрда вполне способно стимулировать молодого,
энергичного и самолюбивого исследователя в будущем на более значительные научные
открытия.
41. Стр.154. "АННЕНЕРБЕ" было создано
при непосредственном участии двух человек - профессора Фридриха Хильшера,
слывшего большим специалистом в области языческого оккультизма, и работника
Берлинского музея естественной истории Карла Виллигута. Первый до 1933 года был
самым верным учеником еврейского религиозного философа Мардохая Бубера, и, по
слухам, тайно помог сбежать своему учителю из Германии с приходом Гитлера к
власти. Виллигут до 1927-го три года находился в приюте для психических больных,
куда его поместили как шизофреника, и вышел он оттуда только благодаря тому же
Хильшеру. Вплоть до 1939 года оба руководителя "АННЕНЕРБЕ" пользовались полным
доверием Гиммлера, но когда шеф СС прознал про "истинные лица" своих помощников,
он быстро с ними расправился, а деятельность самого "АННЕНЕРБЕ", бывшего до
этого только "чисто научным" обществом, перенаправил на решение чисто
практических задач - под эгидой "АННЕНЕРБЕ" проводилась разработка ракет "Фау",
создавалось биологическое и генетическое оружие, а также огромные средства были
выделены на слежку за учеными, хоть в какой-то мере причастными к разнообразным
"атомным проектам" как в самой Германии, так и в других странах.
42. Стр.155. ШАМБАЛА - легендарное
мистическое королевство в Тибете (в русской мифологии называется Беловодье и
располагается на Алтае), послужившее прототипом вымышленной Шангри-Лы. Жители
Шамбалы, согласно легенде, могут управлять временем, владеют телепатией, могут
становиться невидимыми и обладают даром предвидения. АГАРТА - аналогичное
королевство в том же Тибете, противостоящее Шамбале.
43. Стр.155. КАССИЙ ЛОНГИН -
христианский святой, бывший римский легионер, по преданию оборвавший мучения
Иисуса Христа на кресте, пронзив его копьём и впоследствии сам был убит
римлянами за то, что принял веру Христа и не скрывал этого.
44. Стр.156. Это копьё было изъято из венского музея "Дворец
Габсбургов" сразу же после аншлюса Австрии в марте 1938 года и с тех пор до
самого своего исчезновения в апреле 45-го хранилось в кабинете Гитлера. Наиболее
достоверные данные из биографии этой реликвии (которые, кстати, никогда не
опровергали и сами нацисты) свидетельствуют о том, что копьё было выковано
пророком Финием (в другой версии - Тубал Каином) в древнем Израиле из
"таинственного небесного металла" (метеорита) и по замыслу создателя должно было
аккумулировать в себе магические силы, унаследованные в крови богоизбранного
народа. Копьём поочередно владели 45 монархов, включая римских, византийских и
немецких императоров. Считалось, что их армии были непобедимы, но разве мог
верить Гитлер, несмотря на всю свою непоследовательность, в такую чушь,
прекрасно зная о судьбах империй Римской, Византийской, Наполеоновской и прочих,
после сокрушительных разгромов которых копьё переходило в руки их
врагов-победителей? Но самое главное заключается даже не в этом. По всем версиям
копьё было произведено на свет евреем, представителем ненавидимой Гитлером нации
и предназначенным исключительно для процветания Израиля. Многих современных
исследователей якобы потрясает непонятный алогизм поступков Гитлера, однако по
большей части дело тут заключается только в недобросовестности этих
исследователей, принимающих за исторический факт откровенную дезинформацию.
Копьё Кассия Лонгина являлось символом всех евреев в мире, будь то американские
банкиры или большевистские лидеры, и почему-то ни один из "исследователей" в
своих фундаментальных трудах не приведет ни единой фразы из многочисленных
высказываний самого Гитлера о том, что захваченный в качестве трофея самый
высший символ кровного врага, находящийся перед его глазами каждую минуту и
каждую секунду, заряжает его не какими-то там мифическими силами, природа
которых самым натуральным образом противоречит научному подходу к устройству
мира, а вполне понятной энергией ненависти и решимости покончить с "ненавистными
выродками рода человеческого". После того, как все евреи, по замыслу Гитлера,
будут уничтожены как нация, должна была быть уничтожена и их бесценная реликвия,
и к этому стоит добавить только лишь напоминание о том, что самыми главными
врагами Гитлера являлись вовсе не большевики и не "неполноценные народы", а
единственно соотечественники "врага мировой цивилизации" царя Соломона.
45. Стр.157. Так как адмирал Канарис, официально являвшийся
главой разведки и контрразведки абвера, неофициально являлся и агентом и
англичан, и Сталина (о чем Гитлер если и подозревал, то помалкивал, не осознавая
всей серьёзности такого положения для рейха), то никаких секретов для союзников
в "антарктической возне Гитлера" не имелось. Современные публикации на тему
антарктических НЛО в связи с нацистами есть не что иное, как дешевые спекуляции
на модную тему.
46. Стр.157. Сам Бэрд как-то без тени иронии обмолвился в
интервью американскому журналу "Discovery & Inquiry", что якобы немцы перед
войной искали в Антарктиде 400 тонн золота инков, которое пропало еще в XVI
столетии, и по слухам, было перевезено на огромных бальсовых плотах и спрятано
от испанских конкистадоров во льдах Шестого континента.
47. КРИГСМАРИНЕ - военно-морские силы
Третьего рейха.
48. Стр.159. Без всякого труда можно видеть всю нелепость
произнесенной Деницем фразы для думающего человека. Если бы истина, заложенная в
ней, была бы хоть в какой-то мере справедлива, то прославленный адмирал выглядел
бы в глазах Гитлера (и не только) либо глупым болтуном, либо вражеским агентом
(особенно в 1943 году) и подлежал бы расстрелу на месте. Из этого следует, что
адмирал этого или не говорил вообще, либо вешал окружающим самую настоящую лапшу
на уши (с какой целью - это уже другой вопрос).
49. Грегори Дуглас, американский журналист, которому якобы
после смерти шефа гестапо Генриха Мюллера в 1983 году удалось заполучить архив
последнего, утверждает, что двойником Гитлера, труп которого обнаружили
советские солдаты во дворе рейхсканцелярии, являлся Клаус Силлип, дальний
родственник фюрера, австрийский немец, семья которого после первой мировой войны
переехала в Бреслау.
50. Стр.162. После капитуляции Третьего рейха Вальтер Шумахер
покинул Германию вместе с Вернером фон Брауном и прочно обосновался в Америке,
где наряду с американскими специалистами участвовал в разработке
радиоэлектронного оборудования, которым оснащались первые американские
космические спутники Земли.
51. Стр.164. При заявленной Веласкесом грузоподъёмности этой
"гигантской тарелки" "Hauneburus-I" никак не смог поднять бы четыре башни с
броненосца "Лютцов", один лишь орудийный ствол которой весил более 50 т, а таких
стволов было 12. К этому весу следует прибавить вес самих башен (4 х 1000 т) а
также вес боезапаса и механизмов. С артиллерией японского линкора "Ямато"
"Хонебурусу" было бы справиться гораздо труднее, потому что вес каждой полностью
снаряженной башни составлял 2510 т , а их было три. Но даже если Веласкес
ошибся, и полезная нагрузка "летающей тарелки" была безразмерна, то всё это
вооружение (или хотя бы малая часть его) никак не смогло бы уместиться на борту
по своим габаритам. Размеры башни линкора "Ямато" составляют 15 х 20 м, глубина
артиллерийской шахты - 13 м. На диске диаметром 70 м и высотой в 30 м все это
вооружение просто негде было бы разместить.
52. Стр.164. В других архивах Третьего рейха о
разрабатывавшихся гитлеровскими (или точнее - гиммлеровскими) конструкторами
"летающих тарелках" сохранились несколько иные сведения. Специально занимавшийся
историей создания немецких "НЛО" советский инженер Павел Лысенко по этому поводу
сообщает следующие данные:
"...Первый вариант аппарата вертикального взлёта дисковидной
формы был разработан немецкими инженерами Гансом Шривером и Эрихом Габермолем и
испытывался в феврале 1941 года на аэродроме близ Праги. По конструкции он
напоминал лежащее велосипедное колесо. Ступицей служила пилотская кабина,
спицами - регулируемые лопасти типа вертолетных, для прочности заключенных в
обод. Изменяя угол атаки этих лопастей, можно было заставить аппарат либо
взлетать и садиться вертикально, либо лететь горизонтально в любом направлении.
Так выглядело в идеале. Однако на практике скоро выяснилось, что малейший
дисбаланс всего "колеса" приводил к жутким вибрациям и тряске машины. Не лучше
вел себя и усовершенствованный вариант, отличавшийся от первого размерами,
мощностью двигателей и т.д. И хотя конструкторы в случае удачи обещали достичь
скорости 1200 км/ч, данные разработки так и остались аэродромной экзотикой...
...Накопленный опыт, по всей вероятности, был использован в
конструкции австрийского изобретателя Виктора Штаубергера. Машина, имевшая
кодовое название "Диск Белонце", представляла собой "летающую тарелку", по
периметру которой располагалось 12 наклонно стоявших реактивных двигателей.
Однако вроде бы даже не они создавали основную подъёмную силу, а служили лишь
для маневрирования. А вот посередине платформы стоял "бездымный и беспламенный"
двигатель, принцип действия которого "основывался на "чистом" взрыве, а при
работе он потреблял лишь воду и воздух". Он-то, дескать, и поднимал многотонную
машину в воздух... Свой первый и последний полет "Диск Белонце" совершил в
феврале 1945-го на авиабазе Амберг в Баварии. Говорят, за три минуты он достиг
высоты 15 километров (что сопоставимо со скороподъёмностью выпускавшегося
серийно ракетного истребителя-перехватчика Мессершмитт-163 "Комета") и развил
скорость 2200 километров в час. Блестящие результаты, если учесть, что садился и
взлетал аппарат вертикально, мог зависать в воздухе и лететь в любом направлении
не разворачиваясь...
...Однако война уже подходила к концу, внести какие-то
изменения в ее ход новинка уже не могла, и скоро была уничтожена... Её создатель
благополучно бежал в США и в 1958 году писал в одном из своих писем:
"Я уже после войны слышал, что идет интенсивное развитие
дискообразных летательных аппаратов, но несмотря на прошедшее время и уйму
захваченной в Германии документации, страны, ведущие разработки, НЕ СОЗДАЛИ хотя
бы что-то похожее на мою модель, взорванную по приказу невежды Кейтеля..."
Сам Шаубергер тоже не возобновил свою конструкцию, хотя
американцы сулили ему за это многое ( 3 млн. долларов, например). Почему,
спрашивается? Согласно одной версии, конструктор отвечал на все предложения, что
до подписания международного соглашения о полном разоружении нельзя обнародовать
его открытие - оно, мол, принадлежит будущему. Честно сказать, "свежо предание,
но верится с трудом". В связи с этим уместно вспомнить хотя бы, как развернулся
в США Вернер фон Браун, на ракетах которого американцы в конце концов слетали на
Луну. Вряд ли устоял бы перед искушением и Шаубергер, если бы мог показать товар
лицом.
Однако, похоже, что ему показать было нечего. Скорее всего он
не владел всей полнотой информации. Большинство же его помощников, первоклассных
специалистов, навсегда сгинули в нацистских концлагерях.
53. Стр.166. В. ФИЛЬХНЕР (1877-1957
г.г.) - немецкий исследователь Центральной Азии и Антарктики. В 1911-12 г.г.
руководил немецкой антарктической экспедицией в море Уэделла на судне
"Дойчланд". Открыл Землю Луитпольда. В 1926-40 г.г. руководил экспедицией в
Центральную Азию для измерения земного магнетизма.
54. Стр.167. "КРИСТАЛЬНАЯ НОЧЬ" - под
таким шифром гитлеровцы осуществили в Германии и Австрии 9 августа 1938 года
крупнейшее погромное антисемитское выступление, в ходе которого были уничтожены
около двухсот пятидесяти синагог и убито или заключено в концлагеря более 20
тысяч евреев (по новейшим данным - 50 тысяч).
55. Стр.172. Впрочем, совсем недавно на свет всплыли сведения,
что Сталин еще до войны прекрасно был осведомлен о перспективности атомной
бомбы, и самым главным его осведомителем в этом деле был не кто иной, как сам
Оппенгеймер ("отец атомной бомбы"), который в 1939 году тайно побывал в Москве.
"Он приехал под другим именем, - рассказывал в 1994-м сын Берии журналистам
английской газеты "Индепендент", - через Францию, французские товарищи помогли
ему приехать сюда, но он был очень огорчен, что ему пришлось уехать, не
достигнув никаких результатов. Он хотел работать над этим проектом ЗДЕСЬ, в
Советском Союзе..."
69-летнему Серго Берии вторит П. А. Судоплатов - некогда
абсолютно секретный агент КГБ, вышедший в отставку в звании генерал-лейтенанта и
опубликовавший свои мемуары, увидевшие свет практически на всех основных языках
мира. Согласно рассказам Судоплатова, на советскую разведку перед второй мировой
войной работал не один только Оппенгеймер, но и Нильс Бор, Энрико Ферми и Лео
Сциллард, у которых в семьях было сразу по несколько родственников - убежденных
коммунистов (у Оппенгеймера - жена и брат, у Бора - сестра, у Ферми - жена и
тесть, у Сцилларда - жена и практически вся ее родня).
Однако американский историк-публицист Эдвард Старджон считает,
что даже если Сталин до войны и знал, что атомная бомба - самое перспективное
оружие ближайшего будущего, то ничего сделать все равно не мог - все его
средства были брошены на подготовку ко вторжению в Европу в 1941 году, а
разработки по атомной бомбе он надеялся захватить в результате этого блицкрига у
немцев и англичан.
56. Стр.178. Лёгкий авианосец "Альбион" типа "Гермес" в
аргентинских ВМС получил название "Бентисинко де Майо" ("29 мая" - день Святой
Троицы, день, когда испанский конкистадор Хуан Гарай в 1536 году основал столицу
Аргентины - Буэнос-Айрес.) Авианосец прошел ряд модернизаций и до сих пор
числится в составе военно-морского флота Аргентины.
Американский лёгкий крейсер "Бойз" в аргентинских ВМС получил
наименование "Генерал Бельграно" (Г. Б. - национальный герой Аргентины, участник
войны за независимость 1814-16 г.г.) Крейсер погиб 2 мая 1982 года у
Фолклендских островов, торпедированный британской атомной ПЛ во время
англо-аргентинского военного конфликта.
57. Стр.180. В июне 1960 года под давлением прокоммунистических
сил в виде партии Национального движения Конго, руководимой знаменитым Патрисом
Лумумбой, бельгийские колониальные власти были вынуждены покинуть страну. 30
июня была провозглашена независимость Бельгийского Конго, которое сразу же после
этого было переименовано в Республику Заир. Первым премьер-министром Заира стал
Лумумба, который с самого начала взял курс на сближение с СССР со всеми
вытекающими из этого для американского "уранового источника" последствиями.
Американцев это, понятно, никак не устраивало, и вскоре они добились свержения
правительства Заира, Лумумба был схвачен наемниками и через некоторое время был
убит. Контроль над урановыми рудниками остался в руках США.
58. Стр.181. ЗЕМЛЯ АДЕЛИ - французская
часть Земли Уилкса, часть территории Восточной Антарктиды между 136-м и 142-м
градусами восточной долготы. Открыта в 1840 году французской экспедицией Ж.
Дюмон-Д'Юрвиля, и названа в честь его жены. 27 марта 1924 года правительство
Франции специальным декретом объявило о своих исключительных правах на
разработку недр, охоту и рыболовство на Земле Адели. Однако правительство США,
науськиваемое некоторыми авторитетными полярными американскими исследователями,
посчитало этот акт незаконным, мотивируя тем, что этот берег Антарктиды был
открыт экспедицией Уилкса на целый год ранее французов. Французы стали яростно
защищаться, не делая, однако, попытки фактически завладеть "присоединенными"
территориями, и тогда правительство президента Кулиджа распространило заявление,
в котором было сказано, что "...открытие неизвестных человечеству земель и
формальное объявление о владении ими не дает права на суверенитет, если за
открытием не последовало их фактического заселения".
59. Стр.183. Среди всех исследователей полярной истории ходят
упорные слухи, что смерть ближайшего соратника Бэрда и участника практически
всех его полетов до 1928 года Ф. Беннета была вовсе не случайной. Весной 1928
года Беннет, будучи в Канаде, подхватил воспаление лёгких. Дело происходило в
захолустном северном городке Амни, через который пролегала трасса очередного
дальнего перелета Бэрда, и жизнь Беннета могла спасти своевременная доставка
противовоспалительной сыворотки. Но самолет с сывороткой потерпел катастрофу, и
обстоятельства этой катастрофы весьма загадочны. Канадский журналист Клемент
Бэрон, автор книги "Загадки Белого Безмолвия" полагает, что в этом деле самым
непосредственным образом был замешан сам Ричард Бэрд. Впрочем, сколько-нибудь
убедительных доказательств у Бэрона не имеется, самый главный его козырь - это
сказанные во всеуслышание на похоронах Беннета слова его жены - Коры Беннет:
"Смерть Флойда - лучший подарок Бэрду".
60. Стр.183. В последние годы на свет всплыли некоторые
документы, которые красноречиво свидетельствуют о том, что в тот день 9 мая 1926
года американский самолет с Бэрдом и Беннетом на борту никак не мог пролететь
1230 км от Шпицбергена к Северному полюсу и столько же обратно вследствие
существенной утечки масла из поврежденного при старте масляного бака самолета и
неблагоприятных метеорологических условий. По мнению некоторых специалистов, в
частности шведского профессора метеорологии Гёста Лильеквиста и американского
журналиста Р. Монтегью, Бэрд не рискуя удаляться от земли с поломанным мотором,
но и не желая признать своё поражение и тем самым уступить честь установления
первенства другой стране, попросту кружил вокруг Шпицбергена, "наматывая"
необходимое время. Норвежец Б. Бальхен, в свое время хорошо знавший и Бэрда, и
Беннета, вполне серьёзно утверждал, что будущий адмирал обманул даже своего
пилота, слабо разбиравшегося в навигационных выкладках. Таким образом
оспаривается не только первенство лично Бэрда в достижении Северного полюса по
воздуху и ставится под сомнение репутация этого национального героя Америки, но
и создаётся прямая угроза престижу самих Соединенных Штатов.
61. Стр.184. Чарльз Линдберг прославился не только как
удачливый пилот-испытатель и покоритель воздушного океана, но и как бесстрашный
воздушный боец. В 1943 году он принимал участие в налетах на японские позиции на
Новой Гвинее. "Для отработки новой тактики на палубном истребителе F4U
"Corsair", - указывается в справочнике "Палубная авиация США во время второй
мировой войны", - в конце 1943 года фирма "Чанс-Воут" поручила легендарному
Чарльзу Линдбергу провести два испытательных полета над линией фронта с
максимальной бомбовой нагрузкой. В полете Чарльз Линдберг нарушил инструкцию,
запрещающую ему вступать в бой с противником. Он уничтожил позиции японской
противовоздушной артиллерии на расстоянии 370 км от базы."
62. Стр.191. КАБЕЛЬТОВ - 185.2 метра.
Posts
No comments:
Post a Comment