Приказка-гротеска по Български
Живяли на света или по-точно в един краен софийски квартал три палави момчета – Генчо и Пенчо в голямата панелна къща, Гойко – в една от колибите срещу нея. Безоблачното им ранно детство минало бързо, а и е твърде безинтересно за нас. Поотраснали нашите момчета и тръгнали на училище. Пръв го напуснал най-палавия – Гойко, някъде след месец – месец и нещо. Дали защото напълнил с въшки главите на Генчо и Пенчо, дали защото родителите му смятали училището за ненужно, историята и аналите мълчат. Заживял си той отново волно и свободно, докато другите две момчета се потели пред строгия поглед на класната. Потял се особено Генчо – по-глупавичък и по-мързеливичък, докато Пенчо съвестно си учел уроците и дори станал отличник. Генчо се мъчел да го стигне, но после се примирил, решавайки, че макар и по-глупав, пак ще се оправи някак на тоя свят.
Растяли момчетата, порастнали. Гойко подивял съвсем и често си имал вземане-даване със строгите чичковци милиционери. Генчо престанал да обръща внимание на упреците на учителите, задоволявайки се с тройки, а Пенчо все така усърдно учел, та голям човек да стане. Годините минавали, станали момчетата мъже. Пенчо станал студент, учил по цели нощи, голяма диплома взел. Започнал да работи – с ум и разум хляба си да изкарва. Дали му третата категория тряд, най-престижната – така му казали – хората учени и умни, които ръцете си не цапат – това му била наградата са усърдието, за нощите, над книгите прекарани.
Генчо, по-простичкият от Панелните момчета през това време по кръчмите се забавлявал, пийвал, на девойките налитал. Дошло време да работи, харесвали му от малък чичковците с униформите, и затова станал Ушев като тях – а и за там акъл не бил нужен. Първа категория му дали – най-престижната (казали И на него) на хората на тежкия труд, които най-малко време се трудят, но без тях не може.
Гойко – най-дивият, като знаел, че не става за нищо, скоро спрял и да се опитва да се труди. А и не трябвало – Големите и Важни хора били добри към такива като него, милозливи били. Те наредили от общото всеки месец да му се дава по пълна кесия с пари, за да може да живее, макар и без да се труди... защото без грамотност как да живееш, как ще се трудиш? Без буквите да копаеш само можеш, но Гойко не искал да копае, трудно му било. Затова така си заживял – от кръчма на кръчма с дареното се забавлявал. Скоро и булка си намерил – кафява и простовата като него, та челяд да завъдят – защото за челядта Добрите Големи хора още пари щели да им дадат, без да искат от тях да се трудят. И така, преди Пенчо и Генчо дори за семейство да помислят, Гойко три дечица наредил... и ги учел, че и без наука на тоя свят се живее.
А отде вземали парите Големите Добри хора? – Казали те, че хората не могат да работят до дълбока старост, че в края на тежкия живот трябва и да си починат. Затова казали на Пенчо, че от залъка си трябва да отделя, за да има за стари години и че те парите му ще пазят. Но понеже Пенчо бил още млад и още много като него също, а парите така си стоели, те давали от тях на Гойко и на булката му и на дечицата им, за да не стоят гладни, голи и боси да не са... а Гойко и невестата, като видели парите, още дечица си родили, нали затова бил Пенчо, за да плаща за всичко? Без залък нямало да останат. Е понякога, нали такава му била природата, пооткрадвал по нещо Гойко от Пенчо. Генчо трябвало да пази Пенчовия имот, но нали така или иначе си вземал платата, много-много не гонел Гойко.
А Генчо нали бил важен за всички, нали трудна и тежка работа работел, Големите Добри хора решили, че той по-рано трябва да спре да се труди и той не бива от залъка си да отделя за бъдещата старост, все пак Пенчовите пари и за това щели да помогнат. Нищо че Пенчо и платата му плащал, защото Големите хора му вземали и Данък за това.
Така си текли дните, така поминували тримата герои – Пенчо се трудел, Генчо уж имота му пазел, Гойко – в кръчмата и върху булката, а като видел зор – покрадвал от Пенчо. И тримата своя жребий приели. Косите им се заснежили, все повече Пенчо се уморявал, все повече дебелеел Генчо, а Гойко от ракията вехнел, без да знае що е труд. Отишъл си пръв Гойко, жица решил да си набере и лошия змей Тока го овъглил с огненият си дъх, но от това на Пенчо не му олекнало, защото порастнали Гойковите деца и те челяд завъдили, а пак той плащал ли, плащал, та да имат те хляб и ракия, обувки и дреха да имат... Не били научени на труд Гойковите потомци, на баща си досущ приличали, но нали Пенчо бил жив и работел, та да ги храни – гладни не останали.
Дошъл мигът, от Добрите хора обещан и Генчо се Пенсионирал. Пари много наведнъж взел, нали имало Пенчовци да му ги дават, а после всеки месец започнал да получава и Пенсия – за вярната му служба отплата.
Останал само Пенчо неоттеглил се от живота. Стар и уморен вече бил той, но Големите хора му казвали, че ще трябва да работи още и още, защото трудът му бил Третата категория – най-леката, за най-умните хора. Нали за това Пенчо толкова големи книги бил прочел? Да, отделял бил от залъка си Пенчо цял живот, та в старините си да не работи и много бил отделил, но нали с парите му Големите хора хранили горкият мързелив Гойко и голямата му челяд? Нали и Генчо вече не работел, но трябвало да живее, а докато носел важната униформа, нищо не отделял за старини Генчо? Можел ли Пенчо да остави така на произвола уморения от служене Генчо и Гойковата челяд ?
И работел и работел Пенчо с треперещите си ръце – работел и проклинал, а Големите Добри хора все така му обещавали, че още година само и ще може и той да си почине, затова трябва още и още от залъка си да отделя... и все така отделеното на Гойковата челяд давали, защото те все така бягали далеч от всякакъв труд... и минавали годините и все работел и работел Пенчо с последни сили, докато най-после смъртта от мъките го оттървала... и строг завет на внуците си оставил Пенчо – ако не като Гойко, то поне като Генчо да станат, та друг за тях от залъка си да къса, а ако не могат на глупави да се преструват – да бягат нейде надалеч...
И така вървял живота в това царство-господарство и Гойковците все повече ставали, и все по-мързеливи Генчовците... А Пенчовците все по намалявали и все по-малко оставали, докато накрая Големите Добри хора разбрали, че вече няма от чий залък да късат, та Гойковци и Генчовци да хранят. Тръгнали тогава те на Пенчо внуците да дирят, но не ги намерили...
Избягали внуците от това царство-господарство, избягали от Генчовци и Гойковци... и никой повече не ги видял. Като разбрали това Големите Добри хора, решили и те да не се връщат назад – а Генчовците и Гойковците умрели от глад, защото вече нямало кой да ги нахрани.
Posts
No comments:
Post a Comment