Определянето на ролята, която интернет играе в модерното общество, не е лесна задача. От една страна, мрежата направи революция в комуникациите, улесни свързването на хората и предостави на бизнеса възможност за главозамайващо развитие и печалби. От друга страна, тя до такава степен проникна в глобализираното ни ежедневие, че чрез нея хората на властта получат в ръцете с инструмент за почти тотален контрол върху всички аспекти на живота ни. Макар и да не е все още физиологически жизнено необходима, съвсем скоро глобалната мрежа може да се превърне в нещо, без което не можем. Помислете си какво би станало, ако от онлайн свързаността зависи дали хората ще могат да се снабдяват с храна, да си плащат сметките за ток и вода, да имат достъп до всякакви други продукти и услуги от първа необходимост. Това е един от основните аргументи в полза на решението от лятото на 2011 г., с което ООН обяви онлайн достъпа за фундаментално човешко право. Така интернет се нареди до неща като правото на живота, личната свобода, свободата на словото, мисълта и религията. Решението на международната организация дойде, след като глобалната мрежа бе използвана ефективно за свалянето на диктаторските режими в Северна Африка през пролетта и лятото на 2011 г. Впоследствие някои западни държави, като например Франция и Естония, също признаха това ново човешко право и на национално ниво. Правото да свалиш правителство си И наистина – разпалените чрез блогове и социални мрежи революции демонстрираха възможностите на интернет в пълната му мощ. Допълнително неуспешните опити на падащите правителства да филтрират достъпа до "горещите точки" в мрежата затвърдиха всеобщото мнение, че киберцензурата се превръща във все по-сериозен инструмент за ограничаване на човешката свобода. По време на безредиците в Египет през миналия януари например дори се стигна до спирането на 90% от интернет трафика, след като властите спряха мобилните услуги, за да неутрализират възможностите на протестиращите да се организират. Обявявайки достъпа до интернет за човешко право, ООН създаде възможност за допълнителен политически натиск и заклейми определени политики, свързани по някакъв начин с ограничаване на достъпа до световната кибермрежа. Такава дългогодишна практика имат държави като Китай и Иран например. Провъзгласяването на интернет за основно право има не само политически измерения. Осигуряването на достъп до глобалната мрежа има голям хуманитарен ефект върху бедни и уязвими семейства, твърди журналистът и интернет активист Кори Доктороу. В своя труд "Авторските права срещу правата на човека" той посочва намирането на достъп до по-качествена и евтина храна, образование и работа и осигуряването на по-голяма социална и политическа ангажираност като основна част от приноса на разпространението на мрежата. Не са един и два и примерите, в които достъпът до интернет дори буквално може да спаси живот. Такава е историята на двама младежи, затиснати под отломките на сграда след земетресение в Турция. Техните съобщения в Twitter впоследствие помагат на спасителните отряди да ги намерят и измъкнат живи и здрави. Тъмната страна Не трябва да се забравя обаче, че онлайн достъпът освен права създава и задължения. Излизайки извън рамката на героично-революционната еуфория и различните благотворни ефекти за обществото, интернет е и среда за злоупотреби и престъпни дейности. Пиратството, от една страна, лишава развлекателната индустрия от стотици милиони долари приходи всяка година. Същевременно хакерите се превърнаха във все по-голям проблем. И ако първоначално това занимание беше по-скоро хоби, в момента голяма част от практикуващите го си поставят чисто меркантилни цели. Факт са вече и първите организирани престъпни групи, профилирани в сферата на онлайн измамите. Хакерите станаха приоритетна цел и за Пентагона след успешните си атаки срещу редица големи корпорации и институции (срещу Sony, AT&T, Visa, MasterCard, ЦРУ, Сената на САЩ и др.). Това принуди Вашингтон да обяви, че кибертероризмът е заплаха за националната им сигурност, и узакони възможността да се бори с него дори с военна сила. Освен със сила САЩ решиха да се противопоставят на онлайн престъпността и с ново антипиратско законодателство. Наскоро добилият слава закон SOPA (Stop Online Piracy Act) всъщност послужи за катализатор на дебатите около целесъобразността на решението на ООН да определи достъпа до глобалната мрежа като изконно право на човека. На базата на новия нормативен акт американското правителство иска да затваря и отнема домейни, които нарушават авторските права, независимо дали са регистрирани в САЩ, или са чуждестранни. Свалянето на сайтове и спирането на достъп до мрежата в случаите на установено нарушение на авторски права обаче може да бъде третирано като потъпкване на човешките права, когато става дума за действия без санкцията на независим правораздавателен орган. По този начин киберпрестъпниците по някакъв начин могат да бъдат възприемани като жертви и това да им даде известно предимство в съда. Това допълнително усложнява и без това достигналите патова ситуация дебати около SOPA и по този начин отлага гласуването на закона в Сената. Средство, а не цел Противниците на новия статут на достъпа до интернет имат един основен аргумент - те твърдят, че мрежата е инструмент за постигане на цели, а не право сама по себе си. Едно от най-често цитираните мнения в подкрепа на това становище е на вицепрезидента на Google Винтън Сърф. Неофициално той е определян като "бащата на интернет" и "интернет евангелист". В есето си, публикувано наскоро във вестник New York Times, онлайн гуруто лансира тезата, че световната мрежа "прави човешките права възможни, но само по себе си не е човешко право". Според Сърф модерният човек възлага твърде голяма стойност и вяра на технологиите, а поставянето им над други човешки нужди в крайна сметка ще доведе до разбъркване на базовите ни ценности. За да аргументира тезата си, той прави аналогия между все "по-жизненоважния" интернет достъп в момента и притежаването на кон през XIX век, без който човешкият живот по онова време би бил изключително тежък. Така че по всичко личи, че ООН малко избързва с категоричното провъзгласяване на интернет достъпа за човешко право и предостави възможност за многобройни юридически парадокси. Едновременно с това бурното развитие на мрежата все повече я превръща в симбиотична част от ежедневието на жителите от развитите страни, от една страна, и може да помогне на развиващите се да просперират по-бързо, от друга. Изглежда, че правилното балансиране между онлайн свободата и регулацията ще се окаже решаващо за бъдещето на интернет. А сляпото изпадане в която и да било от двете крайности има шанс да се окаже пагубно...

Определянето на ролята, която интернет играе в модерното общество, не е лесна задача. От една страна, мрежата направи революция в комуникациите, улесни свързването на хората и предостави на бизнеса възможност за главозамайващо развитие и печалби. От друга страна, тя до такава степен проникна в глобализираното ни ежедневие, че чрез нея хората на властта получат в ръцете с инструмент за почти тотален контрол върху всички аспекти на живота ни.

Макар и да не е все още физиологически жизнено необходима, съвсем скоро глобалната мрежа може да се превърне в нещо, без което не можем. Помислете си какво би станало, ако от онлайн свързаността зависи дали хората ще могат да се снабдяват с храна, да си плащат сметките за ток и вода, да имат достъп до всякакви други продукти и услуги от първа необходимост. Това е един от основните аргументи в полза на решението от лятото на 2011 г., с което ООН обяви онлайн достъпа за фундаментално човешко право. Така интернет се нареди до неща като правото на живота, личната свобода, свободата на словото, мисълта и религията. Решението на международната организация дойде, след като глобалната мрежа бе използвана ефективно за свалянето на диктаторските режими в Северна Африка през пролетта и лятото на 2011 г. Впоследствие някои западни държави, като например Франция и Естония, също признаха това ново човешко право и на национално ниво.

Правото да свалиш правителство си
И наистина – разпалените чрез блогове и социални мрежи революции демонстрираха възможностите на интернет в пълната му мощ. Допълнително неуспешните опити на падащите правителства да филтрират достъпа до "горещите точки" в мрежата затвърдиха всеобщото мнение, че киберцензурата се превръща във все по-сериозен инструмент за ограничаване на човешката свобода. По време на безредиците в Египет през миналия януари например дори се стигна до спирането на 90% от интернет трафика, след като властите спряха мобилните услуги, за да неутрализират възможностите на протестиращите да се организират. Обявявайки достъпа до интернет за човешко право, ООН създаде възможност за допълнителен политически натиск и заклейми определени политики, свързани по някакъв начин с ограничаване на достъпа до световната кибермрежа. Такава дългогодишна практика имат държави като Китай и Иран например.

Провъзгласяването на интернет за основно право има не само политически измерения. Осигуряването на достъп до глобалната мрежа има голям хуманитарен ефект върху бедни и уязвими семейства, твърди журналистът и интернет активист Кори Доктороу. В своя труд "Авторските права срещу правата на човека" той посочва намирането на достъп до по-качествена и евтина храна, образование и работа и осигуряването на по-голяма социална и политическа ангажираност като основна част от приноса на разпространението на мрежата. Не са един и два и примерите, в които достъпът до интернет дори буквално може да спаси живот. Такава е историята на двама младежи, затиснати под отломките на сграда след земетресение в Турция. Техните съобщения в Twitter впоследствие помагат на спасителните отряди да ги намерят и измъкнат живи и здрави.

Тъмната страна
Не трябва да се забравя обаче, че онлайн достъпът освен права създава и задължения. Излизайки извън рамката на героично-революционната еуфория и различните благотворни ефекти за обществото, интернет е и среда за злоупотреби и престъпни дейности. Пиратството, от една страна, лишава развлекателната индустрия от стотици милиони долари приходи всяка година. Същевременно хакерите се превърнаха във все по-голям проблем. И ако първоначално това занимание беше по-скоро хоби, в момента голяма част от практикуващите го си поставят чисто меркантилни цели. Факт са вече и първите организирани престъпни групи, профилирани в сферата на онлайн измамите. Хакерите станаха приоритетна цел и за Пентагона след успешните си атаки срещу редица големи корпорации и институции (срещу Sony, AT&T, Visa, MasterCard, ЦРУ, Сената на САЩ и др.). Това принуди Вашингтон да обяви, че кибертероризмът е заплаха за националната им сигурност, и узакони възможността да се бори с него дори с военна сила.

Освен със сила САЩ решиха да се противопоставят на онлайн престъпността и с ново антипиратско законодателство. Наскоро добилият слава закон SOPA (Stop Online Piracy Act) всъщност послужи за катализатор на дебатите около целесъобразността на решението на ООН да определи достъпа до глобалната мрежа като изконно право на човека. На базата на новия нормативен акт американското правителство иска да затваря и отнема домейни, които нарушават авторските права, независимо дали са регистрирани в САЩ, или са чуждестранни.

Свалянето на сайтове и спирането на достъп до мрежата в случаите на установено нарушение на авторски права обаче може да бъде третирано като потъпкване на човешките права, когато става дума за действия без санкцията на независим правораздавателен орган. По този начин киберпрестъпниците по някакъв начин могат да бъдат възприемани като жертви и това да им даде известно предимство в съда. Това допълнително усложнява и без това достигналите патова ситуация дебати около SOPA и по този начин отлага гласуването на закона в Сената.

Средство, а не цел

Противниците на новия статут на достъпа до интернет имат един основен аргумент - те твърдят, че мрежата е инструмент за постигане на цели, а не право сама по себе си. Едно от най-често цитираните мнения в подкрепа на това становище е на вицепрезидента на Google Винтън Сърф. Неофициално той е определян като "бащата на интернет" и "интернет евангелист". В есето си, публикувано наскоро във вестник New York Times, онлайн гуруто лансира тезата, че световната мрежа "прави човешките права възможни, но само по себе си не е човешко право". Според Сърф модерният човек възлага твърде голяма стойност и вяра на технологиите, а поставянето им над други човешки нужди в крайна сметка ще доведе до разбъркване на базовите ни ценности. За да аргументира тезата си, той прави аналогия между все "по-жизненоважния" интернет достъп в момента и притежаването на кон през XIX век, без който човешкият живот по онова време би бил изключително тежък.

Така че по всичко личи, че ООН малко избързва с категоричното провъзгласяване на интернет достъпа за човешко право и предостави възможност за многобройни юридически парадокси. Едновременно с това бурното развитие на мрежата все повече я превръща в симбиотична част от ежедневието на жителите от развитите страни, от една страна, и може да помогне на развиващите се да просперират по-бързо, от друга. Изглежда, че правилното балансиране между онлайн свободата и регулацията ще се окаже решаващо за бъдещето на интернет. А сляпото изпадане в която и да било от двете крайности има шанс да се окаже пагубно...

ОТ  БОЖАН  ЧИПЕВ

•