Последният българин

Наскоро мой приятел ми разказа следната история.

Отишъл на гости в дома на П. Б., негов състудент от факултета по история. Не се били виждали от времето, когато П. Б. се отказал от учителската професия и се посветил на частен бизнес. Получил малко пари от продажбата на апартамент, някой го посъветвал да ги вложи в шивашкия бизнес, купил почти на безценица шевни машини от фалирало предприятие и започнал да шие спортни екипи и знамена. Търсене на такива стоки имало, П. Б. скоро отворил втори цех и си построил къща в покрайнините на София; имал вече две деца и говорел за трето. Изобщо изглеждал доволен от живота си.

В просторния му хол нещо веднага привлякло вниманието на моя приятел. На стената, до снимките с автографи на известни спортисти, било окачено българското знаме. Личало, че платът не е евтина пластмаса, а истинска коприна, вероятно ръчно тъкана. По средата на зелената ивица обаче имало черно петно с големината на показалец. В първия миг моят приятел, който вече бил позавидял на П. Б. за голямата къща, си помислил, че някоя едра хлебарка е полазила знамето. П. Б. обаче уловил смутения му поглед и побързал да му обясни.

Месец по-рано при него дошъл някакъв грък, за да поръча знамена. Гърция се класирала за осминафиналите на световното по футбол, онзи бил тартор на софийската агитка и спешно му трябвали двайсетина знамена. Гъркът бил изнервен и опечален. Разказал на П. Б., че поръчали знамена по интернет от китайски сайт, те дошли за мача с Кот д'Ивоар от груповата фаза на първенството, но шарката се оказала щампована, боята се размазвала и потните фенове, загърнати със знамето, станали в края на мача светлосини като смърфове.

Няколко часа преди мача на Гърция с Коста Рика знамената били готови. Спешната поръчка, качеството на плата и националната ни чест утроили цената, която П. Б. поискал от гърка, но онзи бил оглупял от щастие. Платил си без пазарлък и дори направил подарък на П. Б. - бутилка узо и пътеводител на остров Лесбос, откъдето бил родом. В края на деня нашият търговец седнал на двора, отворил бутилката и преди да превърне главата си в торба с мокър пясък, поразтворил книгата. Между картинките на плажове и платани прочел няколко думи от Одисеас Елитис, които го поразили. Запитан какво е Гърция, поетът нобелист отговарял:

"Една маслина, една лоза и един кораб"
На другия ден П. Б. отишъл в цеха необичайно замислен. Седнал зад бюрото си, до обед не правил почти нищо, гледал гръцкото знаме, което оставил като мостра за други клиенти. От ума му не излизали думите на Елитис. "Една маслина, една лоза и един кораб". Μια ελιά, ένα αμπέλι κι ένα καράβι. Пустият му грък, колко изкусно казвал какво е неговата родина, с какво достойнство и с каква кротка обич били заредени думите му! И докато гледал гръцкото знаме, на П. Б. му се сторило, че сините линии трепкат, белите се носят над тях като малки вълни и някакъв въздушен кораб се плъзва по копринената шир. Замирисало му на бор, на смола, на зелени смокини, между зъбите му изхрупала песъчинка.

Вечерта, като се прибрал от работа, се затворил в хола и погледнал виновно към българското знаме, което бил окачил на стената. Гледал го дълго, насилвал си да си спомни поне три строфи от "Опълченците на Шипка", като не могъл, гледал няколко пъти как Лечков забива онзи гол на германците, но знамето не помръднало, не трепнало, не му замирисало на нищо. Магията не се получавала, символът на страната ни стоял пред него като обикновен предмет, като едно от стотиците парчета трицветен плат, които всеки ден минавали през неговия цех, за да увиснат после на пилоните пред фирми и държавни институции. Станало му лошо. Той, майсторът на знамена, без капка патриотично чувство, приличал на свещеник, който не вярва в светите книги, или на месар, който не яде месо.

Всъщност отдавна носел идеалната нагласа на емигрант – не мразел страната си, но и не я жалел особено. Тя не подбуждала у него никакви силни чувства, била пространството, върху което протичал животът му и като че ли нищо повече. Но защо тогава не емигрирал като други два милиона българи? През 90-те и той се страхувал, и той виждал всекидневно унижения и безчестия, и той се давел в мръсния обществен казан на посткомунизма; като мнозина други и той бил разочарован от всичко и злорадо наблюдавал как постепенно кръвта на страната му изтича, как всичко се руши и най-хубавите части на България загиват под бетон, плевели и чалга.

Наясно бил, че страната му умира, и въпреки това останал в нея. Не било поради съзнателен избор, а по-скоро по стечение на обстоятелствата. Но тъй или иначе сполучил. Защото когато мизерията постепенно се оттеглила, тинята, която се разкрила отдолу, била твърде грозна. Изсечените гори, бетонираните плажове, отровените реки, буренясалите поля, хилядите изнасилвания и грабежи, които българинът извършил върху родината си, за да почерпи сили за живот в онзи ад, сега трябвало да бъдат прикрити и забравени. България се напълнила с родолюбци, гонени от гузна съвест, и П. Б. станал търговец на тяхното опрощение.

Продавал национални екипи
и знамена като топъл хляб
За да върви търговията, се научил да се представя за патриот, но не се чувствал такъв – смъртта на страната му все още не го засягала. Прочел някъде, че през март 2134 г. ще се роди последният българин и като се опитал да се види на негово място, изглеждал такъв, какъвто се видял през март 2004 г. след развода с първата си съпруга. Преди да угаси крушката в коридора на изпразненото жилище, се спрял за малко до вратата и се опитал да заплаче. Искал да има някаква драма, но драма нямало. Не могъл да заплаче; голите стени, изтръгнатите от тях кабели и съблечената крушка, която трябвало да му напомня за изневярата на жена му, пораждали у него досада, а не скръб. Досада, а не скръб виждал и в очите на онзи последен българин, който щял да огаси крушката в изпразнената България.

Седмица след случката с гръка починал баща му. След като се пенсионирал и овдовял, той отишъл да живее в село между Монтана и Лом и П. Б. не общувал с него от много време; не се били скарали, просто след смъртта на майка му спрели да си говорят, така че П. Б. нямал никаква представа как е живял баща му през последните години, нито как е умрял. Казали му, че починал в съня си, и в първия миг никак не повярвал, защото той не помнел баща си като домошар, а като неспокоен човек, който, когато имал свободен ден, бягал от града, скитосвал по полята и горите, псувал на майка де що имало закърпено и криво, карал се с всеки, който му лъхнел на нечестност и конформизъм; а най-много обичал да нахлуе в чужд бостан, да грабне диня и с всичка сила да я разбие в коляното си. Но този баща бил за П. Б. далечен спомен, драскотина в съзнанието му, която от време на време го парела и карала да се чувства сам.

Докато пътувал в посока към Лом, като че ли постепенно се спускал в някаква друга България, напълно различна от неговата. Ако в неговата пътят надолу бил станал едва ли не обида,

тук животът сякаш виреел само в ниското
между два баира
ако неговата къща гордо стърчала над столичния смог, тук къщите се свивали в долчинки и сутрин потъвали целите в мъгла; ако в неговия свят големи били къщите и колите, тук големи и представителни били хамбарите и избите; ако в неговия свят всичко било едно голямо пладнище, тук добрият живот бил онзи под камък. Когато слязъл от колата в селото на баща си, усетил, че се намира в своеобразна шепа и за пръв път в своя живот се почувствал не като плевел, а като семе.

Баща му нямал роднини и приятели в селото, някаква бедна жена измила и облякла трупа срещу петдесет лева, на гроба отишли само местният поп и П. Б. След като погребението свършило, П. Б. почерпил попа и макар че на онзи му се приказвало, бързо го отпратил. Искал да остане сам в къщата на баща си. Привличали го двете дебели тетрадки, които били, кажи-речи, единственото му бащино наследство. По всичко в къщата имало тънък прах и следи от забърсвано с ръкав; само по двете тетрадки, чинно подредени върху стария телевизор, нямало прах – явно те били нещо важно за собственика си.

Отворил ги и ги чел дълго, от обед до първите мигове на здрача. Баща му пишел за всякакви неща. Описвал лични случки – как в детството си се криел от своята майка под листата на тиквите в двора; описвал роднини – възхищавал се от една своя баба, която имала пръсти като куки и достойнството на генерал; описвал места в България – карловските църкви, центъра на София преди 9-ти, нажеженото добруджанско поле, Балчик и Созопол; говорел за песни – една родопска песен, "Кожильо писан и шерян", извиквала всеки път сълзи в очите му; хвалел филмите на своя приятел Рангел Вълчанов, картините на Златю Бояджиев и Иван Кирков, ролите на Руси Чанев, Георги Парцалев и Гец; възхищавал се от разказите на Радичков, от поезията на Константин Павлов, от ромона на някои гласове, човешки и птичи, от вкуса на домашната баница, зрелия домат и бялото сирене, от сочните круши и панагюрската луканка. П. Б. очаквал, че ще прочете историята на своя баща, а прочел дълъг списък на всичко онова, което той обичал в България.

Когато спрял да чете, слънцето вече залязвало. Излязъл на двора да се поразтъпче, да изпуши една цигара. Бил съвсем сам, наоколо било съвършено тихо, светлината изтлявала. Обърнал се на запад, по посока на залеза, и видял чудна гледка. В ниското, там, където започвал баирът, имало градина, в която пиперът и доматите вече червенеели, над градината се зеленеело пасбище, а над баира имало ивица бяла светлина, която меко преминавала в нощното небе. Единственото животно наоколо било едно черно магаре, което похапвало трева над градината.

П. Б. вече знаел какво липсвало върху неговото знаме и като се прибрал у дома, го добавил.


В К  ДНЕВНИК  ГЕОРГИ  ГОЧЕВ