Д-р Давид Йерохам е психиатър, психотерапевт, психодрама терапевт, работил в различни психиатрични институции в България. Президент на Българската асоциация по психодрама и групова терапия (1994 - 1996). Директор на магистърска програма "Артистични психо-социални практики" в НБУ.
Лошо нещо ли е пиенето?
Не може да казваме, че пиенето е само лошо нещо. Алкохолът си е удоволствие, той е заместител на един древен ритуал на побратимяването, когато хората стават кръвни братя. Чукват се с чашите и пият в знак на приятелство. Но, от друга страна, може би има някакво взаимодействие между това, което е алкохолът, и това, което сме ние. Ние като хора имаме различни качества, различни лица и различни страни на характера, които проявяваме или не проявяваме в нашето поведение. Когато анализираме хората, един друг какво представляваме, като че ли класифицираме различните качества и след това ги обединяваме, за да придобием познание за цялостната картина за човек или за собствената ни личност. Алкохолът също има различни качества, и то генерално различни и ние го оценяваме според тези качества.
Казваме: има такъв аромат, има такъв вид, такъв вкус. Това е подобно на подхода ни към психичното в човека – разлагаме го на качества. Когато се обедини цялостният образ, възприемаме цялостния човек. Когато обединим всички качества на алкохола, тогава пием с удоволствие.
Характеризирате ли го и по влиянието му – например сваля задръжки, прави хората весели?
Не, това вече не е алкохолът. Когато човек търси едностранно и ограничено задоволяване на собствените си потребности и желания, тогава се напива по определен начин. Например да му паднат задръжките – нещо му липсва или иска да отмъсти на някого или пие до самозабрава. Освен това някои пият като стил на живот – един пие само вино, друг пие само от 6 до 8 вечерта. Стилът създава и ограничение на употребата за разлика от самоубийственото пиене. Този, който самоубийствено се напива, има проблеми със света и със себе си, не с алкохола, а алкохолът идва като един друг проблемен партньор, с когото взаимно се самоубиват.
Пиенето не засилва ли депресивността, не допринася ли за допълнителна безпомощност, предизвикана или подсилена от алкохола?
Депресивността на личността не е лошо нещо. Когато осъзнава собствената си депресивност, човек е способен да мисли и размишлява върху нея. Депресивността помага, прави човека по-мъдър и способен да възприема света по-цялостно, да не страда от излишен оптимизъм и ентусиазъм, да разпределя и да консумира енергията си по-предпазливо. Алкохолът става лош във връзката си със страха, тревогата, ужаса, а не с тъгата. Страх, че ще ни разруши нещо, страх, който ни сковава, когато не можем да мислим повече. Тогава алкохолът служи за лекарство, за преодоляване на този ужас, но това лекарство е успокоително и не дава решение.
Алкохолът е двуличен – от една страна, те отваря за света, като сядаме с компания, но самият той е затворен. Държим го затворен в шишета. Казваме: да държим духа в бутилката. Но този дух не е ясно, като се освободи, дали няма да те убие, дали пак няма да трябва да го върнеш в бутилката – както това се случва често не само с алкохола, но и със самите нас. Често се случва да освободим духа от бутилката и после да се чудим какво да правим. Когато някой започне да пие сам, той се затваря и тогава това пиене може да стане самоубийствено, тогава човек общува с качествата на алкохола, които затварят, в противовес на социалната страна на характера му, която води до общуване. Когато общуваме с алкохола, вървим по ръба на чашата – може да се затворим в чашата на нейното дъно или да се огледаме наоколо.
Прави ли ви впечатление явлението ученици с бутилки в ръка по градинки и улици? Малко е страшно.
Не знам дали е страшно. Не е страшно. Проблем е какво става с юношеското развитие, какво правят възрастните то да бъде благоприятно, защото те трябва да правят нещо, за да го благоприятстват. Юношеското развитие винаги е в риск. Тези тийнейджъри, които споменавате, че подминаваме, показват, че нямаме достатъчно социални корективи, които да регулират алкохола в по-добрия му спектър.
Съвременният човек е излъганият човек – излъган в своите надежди и очаквания. Не само в България, а навсякъде. Един от начините юношите да стават мъже е бил, като влизат в кръчмата и почват да пият. Обаче в кръчмата в селото, където властвал патриархален модел на общуване, е било пълно с роднини. Те са упражнявали един социален коректив. Човекът, когато е дошъл в големия град, а повечето хора са дошли, а не са отраснали в големия град, се запознава много набързо в службата с някои хора, в училището с някакви други хора и когато започне да се пие по мъжки, няма никакъв коректив.
Възрастният човек, за да стане възрастен, трябва да стане отговорен. Обаче, за да си отговорен, трябва да се грижиш и другите около теб да стават отговорни. В този смисъл, когато минаваме покрай тийнейджърите, които пият, ние може би трябва да направим нещо, за да проявим нашата отговорност, за да направим и тях отговорни.
Казвате, че съвременният човек е излъганият човек. С това ли е свързано наблюдението, че все повече се пие последните години? Дали е повлияно и от кризата, която предизвиква чувство на безизходица, безнадеждност или просто възмъжаваме и започваме да пием? Дали бързата смяна на исторически модели, забързаното време, в което тъкмо свикнеш с нещо и вече идва друго, обърква и мами?
Мисля по-скоро, че излъгаността идва от по-големите обещания и по-голямото съблазняване от много продукти, свобода и възможности. В това съблазняване като че ли се губи чувството за мярка и оттам - чувството за реалност. Живеем във фантазиите си, в един измислен свят, като в рога на изобилието. Комунизмът, който също създаваше подобна фалшива реалност, беше много по-дефинитивен към възможностите, които сега изглежда да нямат граници.
Човек се губи не толкова в този свят с неограничени възможности за задоволяване на фантазии, а във възможностите за фантазиране. Чувството за реалност е чувството, което се създава от комуникацията между хората, откритото общуване, искреността. А сега като че ли този фантазен свят ни ограничава все повече и повече и ни затваря вътре в себе си, откъдето не можем да излезем. Кризата идва, когато изведнъж се разбира, че има реалност. Но дори и към кризата хората се отнасят като към нещо фантазно и пак малко въображаемо. Нашите фантазии стават все по-агресивни и все по-ненаситни, а колкото по-ненаситни са фантазиите, толкова повече реалността се принизява и дисквалифицира. Кризата идва, когато реалността в определен момент отмъщава и шокира
Лошо нещо ли е пиенето?
Не може да казваме, че пиенето е само лошо нещо. Алкохолът си е удоволствие, той е заместител на един древен ритуал на побратимяването, когато хората стават кръвни братя. Чукват се с чашите и пият в знак на приятелство. Но, от друга страна, може би има някакво взаимодействие между това, което е алкохолът, и това, което сме ние. Ние като хора имаме различни качества, различни лица и различни страни на характера, които проявяваме или не проявяваме в нашето поведение. Когато анализираме хората, един друг какво представляваме, като че ли класифицираме различните качества и след това ги обединяваме, за да придобием познание за цялостната картина за човек или за собствената ни личност. Алкохолът също има различни качества, и то генерално различни и ние го оценяваме според тези качества.
Казваме: има такъв аромат, има такъв вид, такъв вкус. Това е подобно на подхода ни към психичното в човека – разлагаме го на качества. Когато се обедини цялостният образ, възприемаме цялостния човек. Когато обединим всички качества на алкохола, тогава пием с удоволствие.
Характеризирате ли го и по влиянието му – например сваля задръжки, прави хората весели?
Не, това вече не е алкохолът. Когато човек търси едностранно и ограничено задоволяване на собствените си потребности и желания, тогава се напива по определен начин. Например да му паднат задръжките – нещо му липсва или иска да отмъсти на някого или пие до самозабрава. Освен това някои пият като стил на живот – един пие само вино, друг пие само от 6 до 8 вечерта. Стилът създава и ограничение на употребата за разлика от самоубийственото пиене. Този, който самоубийствено се напива, има проблеми със света и със себе си, не с алкохола, а алкохолът идва като един друг проблемен партньор, с когото взаимно се самоубиват.
Пиенето не засилва ли депресивността, не допринася ли за допълнителна безпомощност, предизвикана или подсилена от алкохола?
Депресивността на личността не е лошо нещо. Когато осъзнава собствената си депресивност, човек е способен да мисли и размишлява върху нея. Депресивността помага, прави човека по-мъдър и способен да възприема света по-цялостно, да не страда от излишен оптимизъм и ентусиазъм, да разпределя и да консумира енергията си по-предпазливо. Алкохолът става лош във връзката си със страха, тревогата, ужаса, а не с тъгата. Страх, че ще ни разруши нещо, страх, който ни сковава, когато не можем да мислим повече. Тогава алкохолът служи за лекарство, за преодоляване на този ужас, но това лекарство е успокоително и не дава решение.
Алкохолът е двуличен – от една страна, те отваря за света, като сядаме с компания, но самият той е затворен. Държим го затворен в шишета. Казваме: да държим духа в бутилката. Но този дух не е ясно, като се освободи, дали няма да те убие, дали пак няма да трябва да го върнеш в бутилката – както това се случва често не само с алкохола, но и със самите нас. Често се случва да освободим духа от бутилката и после да се чудим какво да правим. Когато някой започне да пие сам, той се затваря и тогава това пиене може да стане самоубийствено, тогава човек общува с качествата на алкохола, които затварят, в противовес на социалната страна на характера му, която води до общуване. Когато общуваме с алкохола, вървим по ръба на чашата – може да се затворим в чашата на нейното дъно или да се огледаме наоколо.
Прави ли ви впечатление явлението ученици с бутилки в ръка по градинки и улици? Малко е страшно.
Не знам дали е страшно. Не е страшно. Проблем е какво става с юношеското развитие, какво правят възрастните то да бъде благоприятно, защото те трябва да правят нещо, за да го благоприятстват. Юношеското развитие винаги е в риск. Тези тийнейджъри, които споменавате, че подминаваме, показват, че нямаме достатъчно социални корективи, които да регулират алкохола в по-добрия му спектър.
Съвременният човек е излъганият човек – излъган в своите надежди и очаквания. Не само в България, а навсякъде. Един от начините юношите да стават мъже е бил, като влизат в кръчмата и почват да пият. Обаче в кръчмата в селото, където властвал патриархален модел на общуване, е било пълно с роднини. Те са упражнявали един социален коректив. Човекът, когато е дошъл в големия град, а повечето хора са дошли, а не са отраснали в големия град, се запознава много набързо в службата с някои хора, в училището с някакви други хора и когато започне да се пие по мъжки, няма никакъв коректив.
Възрастният човек, за да стане възрастен, трябва да стане отговорен. Обаче, за да си отговорен, трябва да се грижиш и другите около теб да стават отговорни. В този смисъл, когато минаваме покрай тийнейджърите, които пият, ние може би трябва да направим нещо, за да проявим нашата отговорност, за да направим и тях отговорни.
Казвате, че съвременният човек е излъганият човек. С това ли е свързано наблюдението, че все повече се пие последните години? Дали е повлияно и от кризата, която предизвиква чувство на безизходица, безнадеждност или просто възмъжаваме и започваме да пием? Дали бързата смяна на исторически модели, забързаното време, в което тъкмо свикнеш с нещо и вече идва друго, обърква и мами?
Мисля по-скоро, че излъгаността идва от по-големите обещания и по-голямото съблазняване от много продукти, свобода и възможности. В това съблазняване като че ли се губи чувството за мярка и оттам - чувството за реалност. Живеем във фантазиите си, в един измислен свят, като в рога на изобилието. Комунизмът, който също създаваше подобна фалшива реалност, беше много по-дефинитивен към възможностите, които сега изглежда да нямат граници.
Човек се губи не толкова в този свят с неограничени възможности за задоволяване на фантазии, а във възможностите за фантазиране. Чувството за реалност е чувството, което се създава от комуникацията между хората, откритото общуване, искреността. А сега като че ли този фантазен свят ни ограничава все повече и повече и ни затваря вътре в себе си, откъдето не можем да излезем. Кризата идва, когато изведнъж се разбира, че има реалност. Но дори и към кризата хората се отнасят като към нещо фантазно и пак малко въображаемо. Нашите фантазии стават все по-агресивни и все по-ненаситни, а колкото по-ненаситни са фантазиите, толкова повече реалността се принизява и дисквалифицира. Кризата идва, когато реалността в определен момент отмъщава и шокира
Posts
No comments:
Post a Comment